Да възпитаваш другите, без преди това да си се възпитал сам, е толкова малко постижимо, колкото и постигането на човешката зрялост без осъзнаване – Карл Юнг
Въпросът за зрелостта и поемането на лична отговорност за живота ни, както в личен, така и в социален контекст, придобива все по-мащабни измерения. Днес виждаме ясно, че въпреки безпрецедентния достъп до информация и изобилие от ресурси, малцина проявяват истински здрав разум, знаейки какво, как, защо и къде да търсят.
Илюзията за знание и разпадането на социалните структури
Въпреки този безкраен поток от знания, все по-бързо проличава едно гротескно разминаване между фалшивите образи на хора, скрити зад „престижни“ социални роли, „дълбокомислени“ теории, концепции, съвети и стратегии, от една страна и реалната им липса на съдържание, от друга. Днес мнозина говорят за принципи, които не прилагат, проповядват системи, които не разбират и заемат позиции, за които нямат експертиза. В резултат на това, наблюдаваме разпад във всички сфери на живота – от професионалната и социалната, до най-интимната и личната.
Универсалните принципи: Защо всичко, изградено върху илюзия, рухва?
Този процес следва своите закономерности. Всяка структура, която не е в съответствие с Универсалните Космични Принципи на развитие и хармония, рано или късно рухва под натиска на собствената си тежест. В езотеричната наука, която изследва вътрешната реалност и познание за човека, и Космоса (екзотеричната изследва външните явления), следването на естествения ритъм, съотвествие и Принципи, се нарича „Път на Инициация„. Пътят тук е самият човек, който преминава през определени етапи, които изискват реално преживяване, самонаблюдение и себеанализ, преди да премине към следващия етап на развитие.
Симулация вместо трансформация: Защо бързите отговори не работят?
Без стабилна основа и дълбоко разбиране на Принципите на съществуване, самото движение по този път, става хаотично, безволево, инертно и човекът стига до застой, сякаш потънал в блато. днес, в противовес на казаното, вместо стремеж към себепознание, наблюдаваме алчност за евтино и бързо консумиране – стремеж да трупаме и да поглъщаме – информация, практики, семинари, книги, отношения, пари и имоти, уви – без насищане. Колкото повече се опитваме да запълним тази бездънна паст, толкова по-опустошени душвено и духовно се чувстваме.
Това е като да искаме да следваме в Харвард, без да сме завършили дори основно образование или като да се опитваме да говорим нов език, без да сме научили неговата азбука. Самопознанието е като преминаването през нива в една игра – всяко следващо ниво носи по-голяма трудност и отговорност, а достигането му е невъзможно без осмислянето (овладяването) на предходното, тъй като нямаме необходимите умения. Този принцип се потвърждава не само в теоретичен план, но и на практика – през годините многократно съм се срещала и наблюдавалa хора с голям потенциал или с изключително „скромен“, но и двете групи, реално неподготвени за „нивото“, към което се стремят. Пътят към зрелостта и самопознанието не е въпрос на „прескачане“ на етапи, а на осъзнато и последователно преминаване през тях.
Съвременната картина на развитието на човечеството разкрива именно това – симулация на „авторитети“, които обаче, не са реални, а разпознаването на „истинските“ от „фалшивите“ е възможно само и единствено в случай, че ние самите изследваме себе си.
Разпадът на социалните роли и личните взаимоотношения
Днес, обаче, виждаме крах именно в социалните роли и структури – изградени върху материалистична и илюзорна основа, без истинска осъзнатост, стойност и устойчивост. Същият разпад наблюдаваме и в личните взаимоотношения – семейства, приятелства, партньорства – защото когато няма осъзната и смислена основа, повърхностните връзки се разпадат все по-бързо и интензивно. Готовите концепции и бързи отговори работят все по-малко.
За формирането на личността и предупрежденията на Карл Юнг за инфантилизирането на колективното
Процесът по насърчаване на инфантилността, е започнал отдавна, но днес ние живеем в неговия „триумфален пик“. Откъде започват неговите корени и как можем да го преодолеем, ще проследим през брилянтния синтез в есето на Карл Юнг „За формирането на личността“ (За развитието на личността, Леге Артис, 2013).
Настоящото представяне за формирането на личността от Юнг, следва да бъде разглеждано в синтез с дълбочината, с която Омраам Микаел Айванов дава яснота за природата на човешкото същество. В първия епизод на подкаста „Опознай себе си“ съм представила тази цялостна и завършена картина, в която „личността“ е част от една по-голяма цялост, която разглежда човека като микрокосмос, който отразява макрокосмоса. Двете гледни точки не си противоречат, а се допълват, изграждайки завършена картина за човешкото съществуване и пътя към неговото осъзнаване и развитие. Юнг изпозлва термина „личност“ за човек, поел по пътя на интеграцията на своите различни апсекти, човек способен на самонаблюдение и себеанализ. Този процес той нарича „индивидуация“. За разлика от него, Омраам Айванов разглежда „личността“ като нашия низш аз, а „Индивидуалността“ като нашия Висш Аз, който следва да води личността, а не обратното. И двете представени гледища, обаче, водят в една и съща посока – човекът и неговото съзнание, като мост между Земята и Небето. Мост между материята и Духа, а той самият – олицетворение и въплъщение на двете едновременно. Следователно, четейки съдържанието по-долу, под „личност“ в смисъла, който влага Юнг, следва да се разбира „Индивидуалност“.
За формирането на личността
„Често (малко свободно) се цитира Гьотевия стих:
Щастливи земните чеда
са само с личността си,
с което се има предвид, че крайната цел и най-съкровено желание на човешкото същество, се състои в това, което наричаме личност. В противоположност на стандартизирания средностатистически човек, към който се стреми масата, днес в идеал е издигнато „възпитанието на личността“ със съзнанието за историческия факт, че великите освободителни движения в световната история, са дело на изключителни личности, а не на инертната маса, която има нужда от демагози и за най-незначителната промяна. С ликуващи възгласи италианският народ възхвалява Дучето, а други нации оплакват липсата на водачи. Копнежът по личността се е превърнал в проблем, занимаващ днес все повече глави, за разлика от миналото, когато единствен Фридрих Шилер предусети този въпрос – писмата му за естетическото възпитание спаха непробуден литературен сън повече от столетие.
Спокойно можем да твърдим, че Свещената Римска империя на германската нация, изобщо не забеляза възпитателя Шилер. Затова пък тевтонският ентузиазм се насочи към педагогиката, т.е. възпитанието на децата, захвана се с детска психология, изрови инфантилното във възрастния и превърна детството в толкова важно за целия живот и човешката съдба състояние, че напълно засенчи творческото значение и възможности на по-късното зрело съществуване. Малко пресилено дори обявиха нашото време за „епоха на детето“. Тази прекомерна инфантилизация означава пълно забвение на гениално предугадената от Шилер педагогическа проблематика. Никой не отрича, нито подценява важността на детската възраст, прекалено очевидни са тежките, често доживотни последици от лошото домашно или училищно възпитание, а все по-очевидна става необходимостта от разумни педагогически методи.
Възпитателни методи при възрастните
За да стигнем до корена на злото обаче, трябва сериозно да се запитаме как стана възможно прилагането на глупави и ограничени възпитателни методи. Очевидно единствената причина за това, е че има глупави възпитатели – не живи хора, а въплатени „възпитателни методи“. Който обаче, иска да възпитава, сам трябва да е възпитан. Практикуваното и днес още, папагалско възпитане и механичното прилагане на възпитателни методи, не е никакво възпитание нито за детето, нито за възпитателя. Непрекъснато се говори, че от детето трябва да се възпита „личност“. – Аз, разбира се, уважавам този висок идеал, но кой трябва да направи това? На първо място обикновените некомпетентни родители, които много често сами са на половина или изцяло деца. А и кой би очаквал от тях да са „личности“ и кой би помислил да търси методи, с чиято помощ да ги научи, що е „личност“? Затова естествено, много повече се очаква от педагога, от специалиста, който малко или много е учил психология, ще рече различни гледни точки – обикновено противоречиви – за това как най-вероятно е устроено детето и как трябва да се отнасяме с него. От младите хора, избрали педагогиката за своя професия, се предполага, че самите те са възпитани, но на никого няма да хрумне да твърди, че самите те са личности. Тези млади хора са получили в общи линии същото неправилно възпитание като децата, които трябва да възпитават и по правило са също толкова малко личности, колкото и те. Проблемът на нашото възпитание се състои в едностранчивия интерес към детето и пълното пренебрегване на въпроса за възпитанието на вече порасналия възпитател. Всеки, който е завършил училище, се смята за окончателно възпитан, с други думи за възрастен. Самият той трябва да се държи като такъв и да е дълбоко убеден в своята компетентност, за да устои в борбата за съществуване.
Съмнението и несигурността действат парализиращо,
като подкопават така необходимата увереност в собствения авторитет и правят човека негоден за професионален живот. От него се очаква да твърди, че може да се справи и е сигурен в себе си, а не че се съмнява в себе си и уменията си. Специалистът веднъж завинаги е предопределен да бъде компетентен. Всеки знае, че това състояние не е идеално. При дадените обстоятелства обаче, cum grano salis <с резерви, с известна уговорка (лат.)>, то е възможно най-доброто. Невъзможно е да си представим, че би могло да е друго. От средностатистическия възпитател не може да се очаква повече, отколкото от средностатистическия родител. Трябва да се задоволим с това, той да е добър специалист, както при родителите – да възпитават децата си толкова добре, колкото могат.
Възпитателни методи при децата
Най-добре е високият идеал за „възпитаване на личности“ да не се прилага към децата. Онова, което толкова единодушно се разбира под „личност“, а именно определена, устойчива и надарена със способност и душевна цялост, е идеал, приложим за възрастния. Този идеал се приписва на детството, само във времена, в които индивидът се още не осъзнава или – още по-лошо – съзнателно избягва проблемите на собствената си, така наречена „зрялост“. Подозирам съвременното ни педагогическо и психологическо въодушевление по отношение на детето, в едно прегрешение – говори се за детето, а се има предвид детето във възрастния. В него се крие едно дете, вечно дете, което е в безкраен процес на формиране и се нуждае от постоянна грижа, внимание и възпитание. Това е онази част от човешката личност, която се стреми към цялост. Съвременният човек, обаче, е толкова далече от тази цялост, колкото небето от земята. В смътно предчувствие за собствените си недостатъци, той се заема с възпитанието на детето и се въодушевява от детската психология, допускайки, че в собственото му възпитание и развитие, навярно се е объркало нещо, което може да се поправи при следващото поколение. Това намерение е похвално, но се проваля поради психологическия факт, че не мога да поправя в детето грешки, които сам все още нося у себе си.
Децата, естествено, не са толкова глупави за колкото ги мислим
Те много добре забелязват кое е истинско и кое не. Андерсеновата приказка за новите дрехи на краля, изразява една безсмъртна истина. Много родители са споделяли с мен похвалното си желание да спестят на децата си преживявания, които сами са имали в детството. Когато ги попиташ: „Сигурни ли сте, че самите вие сте преодолели тези грешки?“, те са твърдо убедени, че всичко отдавна е поправено. В действителност, обаче, не е. Така че, ако като деца са били възпитавани прекалено строго, те разглезват своите деца с една граничеща с пошлост толерантност. Ако ли пък като деца за тях някои жизнени сфери са били мъчително недостъпни, сега те ги разкриват на своите деца по не по-малко мъчителен начин. С други думи, просто изпадат от едната крайност в другата – неоспоримо доказателство за трагичното влияние на старите грехове! Всичко това напълно им убягва.
Ако желаем да променим нещо в детето, внимателно трябва да проверим дали не е по-добре да го променим първо в себе си – като педагогическия ентусиазъм, например. Навярно не би било зле да го насочим към себе си. Дали не си затваряме очите пред необходимостта от педагогическа намеса, защото тя би ни напомнила, че в някакво отношение, самите ние също сме деца, които имат нужда от възпитание.
Личност (Индивидуалност) – без решимост, цялост и съзряване, тя не се появява на бял свят
При всички положения ми изглежда уместно известно съмнение, когато някой иска да възпитава у детето „личност“. Личността (бел. авт. „Индивидуалността“ като израз на Висшия ни Аз) е зародиш, който се развива бавно и постепенно. Без решимост, цялост и съзряване, тя не се появява на бял свят. Тези качества не са и не бива да са присъщи на детето, защото това би означавало да му се ограби детството, а самото то да се превърне в преждевременно съзрял псевдовъзрастен. Съвременното възпитание вече създава подобни чудовища – става дума за случаите, в които родителите влагат истински фанатизъм в това да направят ‘най-доброто“ за децата си и „да живеят само заради тях“. Този така често срещан стереотип, пречи на родителите да се развият, което сякаш им дава право да натрапват на децата си своето „най-добро“. Какво обаче е то? Онова, от което родителите си са отказали. Децата биват пришпорвани към успехи, останали недостижими за родителите и им се втълпяват амбиции, които родителите никога не са осъществили. Подобни методи и идеали раждат педагогически чудовища.
Никой не може да възпитава личности, ако сам не е такъв. Не детето, а единствено възрастният, може да бъде личност – този зрял плод на целеносочени житейски усилия. Защото превръщането в личност, не е нищо друго, освен съвършено разгръщане целостта на даден индивид. Не бива да забравяме какво огромно количество условия трябва да е изпълнено за тази цел. Необходим е цял един човешки живот с всичките му биологични, социални и психологически аспекти. Личността (без. авт. Индивидуалността) е висшата реализация на присъщото на отделното живо същество – своеобразие. Личността е дело на най-висша житейска смелост, на абсолютно утвърждаване на индивидуалното съществуване и най-успешна адаптация към универсалните дадености (без. авт. Универсални Принципи, които могат да се открият в Херметичната наука). Да възпитаваш някого на това, изобщо не ми изглежда дребна работа.
Това е най-мащабната задача, която си е поставяла съвременната култура
Опасна задача, наистина, толкова опасна, че дори Шилер, който пръв се осмели пророчески да се впусне в тази проблематика, не е подозирал това. Толкова опасна, колкото дръзкото и безстрашно природно начинание жените да раждат деца. Защото не би ли било проява на Прометеевска или дори Луциферовска дързост, някой „свръхчовек“ да се осмели да създаде в колбите на епруветките си *хомонкулус (лат.), който да се превърне в *Голем – нещо, което природата прави ежедневно. Няма човешка грозота или уродливост, която да не е отгледана в утробата на любяща майка. И както Слънцето грее за праведни и грешници, а майката носи и изхранва с еднаква любов Божиите деца и децата на Лукавия, без да мисли за възможните последици, така и ние сме части от тази странна природа, която крие в себе си непредсказуемото.
Развитието на Личността (Индивидуалността)
Личността се развива в хода на живота от едва забележими кълнове и само делата ни ще покажат кои сме. Ние сме като Слънцето, което храни земния живот и ражда в еднаква степен прекрасно, причудливо и уродливо. Като майката, носеща в утробата си непознато щастие и страдание. Отначало не подозираме какви дела или безчинства, каква съба, какво добро и какво зло носим в себе си, и едва есента ще покаже какво е родила пролетта, а едва по залез ще стане ясно на какво е сложило начало утрото. Човешкият дух обаче, е изтъкан от противоречия. Възхваляваме „святото майчинство“, без дори да си помислим да го държим отговорно за всички онези човешки чудовища – рецидивидистите, опасните душевноболни, епилептиците, идиотите, различните индивиди, които ще се родят. Стане ли дума, обаче, за свободното развитие на човешката личност, веднага ни обземат сериозни съмнения. „Тогава би било възможно всичко“, казват или се хващат за нескопосания упрек в „индивидуализъм“. Индивидуализъмът обаче, никога не е бил резултат от естествено развитие, а неестествена узурпация, неподходяща и непристойна поза, чиято нищожност се доказва от неизбежния срив при най-малката трудност. Тук става дума за друго нещо.
Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена единствено от принудата на каузалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малко пък човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а е единствено на необходимостта; тя се нуждае от мотивираща принуда на вътрешната или външната съдба. Всяко друго развитие би било индивидуализъм. Затова, когато е насочено към естественото развитие на личността, упрекът в индивидуализъм, е подло оскърбление.“
*Хомункулус (от лат. homunculus, „малък човек“) е алхимичен и философски символ, свързан с идеята за създаване на изкуствен човек чрез тайни знания и практики. В традицията на западната алхимия, хомункулусът представлява стремежа на човека да подражава на природата или дори на боговете, като създаде живот чрез изкуствени средства.
*Голем произлиза от еврейската мистична традиция и Кабала. Това е същество, създадено от глина или друга материя, което оживява чрез магически думи или ритуали. Големът символизира силата на човешкия творчески потенциал, но също така и опасността от неконтролируемата сила, когато човек си присвои роля, надхвърляща естествените му граници.
В контекста на текста, Юнг използва тези два символа, за да подчертае рискованото и дръзко начинание на културното оформяне на личността – акт, който може да бъде както съзидателен, така и разрушителен, когато човешкото съзнание се опита да играе ролята на боговете, без да разбира напълно последствията. В случая се изпозлва именно като метафора за изкуствено създадена личност – човек, който се формира чрез външна намеса, вместо чрез естествените процеси на съзряване.
Източници:
К.Г. Юнг, За развитието на личността, превод от немски: Стефан Шаранков и Ангел Христов, издателство Леге Артис, 2013
Омраам Микаел Айванов, Основният ключ за разрешаване на всички въпроси в живота, изд. Благоговение, България и изд. Просвета, Франция, 2019
Анализ и коментар: Цветина Петкова