Думата „протест“ произлиза от латинското protestari (pro – пред, за, в полза на и testari – свидетелствам, заявявам, давам показания, оттам и testis – свидетел). „Протест“ буквално означава „да застана като свидетел за нещо“ или „да заявя публично, да дам гласност като свидетел пред света“.

Истинският протест не е външен бунт, а дълбоко вътрешно свидетелство, което човек заявява пред света – не защото мрази, а защото не може да мълчи. Когато го прави, то е защото знае защо. Това е свидетелство на съвестта, на душата, която не е съгласна да съучаства в лъжа, несправедливост или обезличаване. В този смисъл, протестът не е бунт, а обет и свещен, съкровен акт. Протестът не идва от омраза или алчност за власт, а от любов към Истината, която никой не ни е обещал, че ще е винаги лицеприятна и красива. На мен също ми отне време да го разбера и продължавам да изпитвам трудности в тази посока, признавам. Когато изречеш „не“, това е „не“ на лъжата, но „да“ на нещо по-Висше. Протестът е врата, която може да се отвори както към разрушение, така и към възстановяване на вътрешния ред и правда.

Тълпата не мисли и не отговаря – тя реагира. Когато протестът се превърне в тълпа, вече не става дума за свидетелство, а за емоционално освобождаване, най-често неосъзнато. Масата не носи отговорност, това е идеалната хранителна среда за манипулация, подмяна на посланието, впрягане на енергията в полза на някой „вожд“ или задкулисие. Това никога не води до резултат, защото няма субект. Анонимната тълпа не говори със собствения си глас. Когато протестът не е вътрешен акт, той е външна проекция на натрупано недоволство, чийто резултат е его-инфлация и пореден цикъл на подмяна, но не и на промяна по същество.

Повечето „протестиращи“ не знаят защо са там. Знам, че това изказване ще разгневи много хора, но е вярно. Аз бих попитала всеки такъв човек – каква е позицията, която завяваш в личния си и професионален живот? Какво заявяваш точно там? Викането на площада и еуфорията от него не е позиция – това е контролирана разрядка на напрежение, често в удобен момент за някой трети. Историята го доказва многократно. Къде си чул и видял народът изведнъж и едновременно да промени нещо? Никъде. Няма и да го видиш, но можеш отново да избереш илюзията, че си много важен и силен сред тълпата, понеже тебе там като индивид те няма! Като отговорност също. Като позиция също.

Какъв различен резултат може да даде един протест, когато той е изразен сред тълпа, но без свидетелство? Когато самият ти станеш съд на истината. Истинската революция не е на площада. Тя е в съзнанието, а оттам се променя полето на реалността. Реалността е една и нейните измерения са различни. Степента на развитие на индивидуалното съзнанието е това, което допринася за развитие на колективното, не обратното. Няколко думи, изречени на място от ясно съзнание, разкриват истината и могат да променят повече от хиляди викове и крясъци.

Психология на протеста | Юнг и Ницше

Протестът на тълпата е взрив на колективната сянка – невидяната, потисната болка, която се връща като разрушителна сила. Само индивидът, който е осъзнал своята сянка и носи в себе си морален център, може да протестира истински – не срещу нещо, а за нещо по-дълбоко.

Протестът не носи ефективен резултат, когато е бягство от отговорност. Проблемът не е в протеста – проблемът е, че повечето още не знаят защо са недоволни, още по-малко какво искат вместо това. И възгласите за „правова държава и справедливост“ са толкова нелепи, колкото и това да излезна сега да скандирам на площада, че съм гладна, за да искам от политиците да дойдат да ме нахранят. Всеки от нас иска да живее в такава държава, но за да се случи това, всеки един от нас трябва да въведе тези принципи първо в собствения си живот. В момента очевидно старата форма се разпада и това е неизбежно. Същественото е от какво ядро и какъв център ще се роди новата.

Психологията на протеста, разгледана през призмата на Юнг и Ницше, разкрива напрежение между индивидуалното себенадмогване (Свръхчовекът) и колективната интеграция на сянката (архетипите), насочено към справяне с духовната криза на обществото – „смъртта на Бога“ и първичните инстинкти. Ницше подчертава създаването на лични ценности, противопоставянето на нихилизма и надрастването на традиционната моралност, а Юнг се фокусира върху интегрирането на несъзнаваните архетипни сили (като Вотан в Германия), които се проявяват като колективни действия, обяснявайки масовите движения като изблици на психична енергия, нуждаеща се от съзнателно овладяване, за да не прерасне в разрушителен хаос.

И двамата разглеждат протестите като жизненоважни, макар и потенциално опасни, тъй като те са израз на дълбоки психични реалности във времена на криза на смисъла. Такива явления подчертават нуждата да се изправим и поемем по пътя на обединение на противположностите вътре в човека – нашият собствен мрак и нашето величие.

Криза на смисъла, ценностите и идентичността

Протестите могат да бъдат разглеждани като израз на стремежа на индивида да надмогне стадния морал, създавайки нови стойности отвъд установените норми — стъпка към Übermensch (Свръхчовека), който владее себе си и своя свят. Обаче, в свят, в който „Бог е мъртъв“ (както го нарича Ницше), протестите са израз на нихилизма и могат да се превърнат в отчаяно и хаотично търсене на смисъл — един вид дионисийско опиянение, където старите ценности се разпадат и се разкрива зеещата отвътре празнота. Протестите често въплъщават хаотичния, екстатичен и първичен дионисийски дух, в контраст с подредения свят на Аполон, подчертавайки противоречията в живота и необходимостта те да бъдат обединени, а не избягвани.

Кризата днес е духовна. В свят, в който университетски преподаватели отричат съществуването на душата и забраняват на своите студенти да я споменават, понеже според тях психологията е „точна статистическа наука“, е свят на дълбока духовна криза и свят, лишен от каквато и да било наука. В този свят индивидуализирането, както и мисленето са фанатично забранени. Изниква въпросът какво точно „преподават“ тези хора, след като самата дума „психе“ от гръцки означава душа (и пеперуда – символ на трансформацията), а психологията е именно науката за човешката душа. Как мислите, на какво учат те младите хора днес? После същите тези възрастни се гордеят, че младите са на площада и очакват от тях да оправят държавата и света…

Колективно несъзнавано и Архетипите

Проекция на сянката
Протестите разкриват колективната сянка — потиснатите и тъмни аспекти на едно общество. Ако не бъдат признати, тези сенки изригват и често се проектират върху „врага“, водейки до сериозни конфликти, най-вече психични. Това се вижда днес ясно на лично ниво, а ако е така там, какво има в колективното според вас?

Архетипни проявления
Движенията могат да се разглеждат като активирани архетипи (като архетипа на воина Вотан в нацистка Германия) — мощни психични сили от колективното несъзнавано, които превземат отделни индивиди и масите.

Интеграция за мир
Истинското разрешение, според Юнг, включва индивидите да интегрират вътрешните си „инстинкти на воина“ и колективната сянка, вместо да ги проектират навън — труден път, но водещ както до лична, така и до социална цялост и здраве.

Многото нули не правят 1 – 1 трябва да е отпред

Отне ми близо две десетилетия да разбера срещу какво и кого точно се бунтувам, когато се сблсъквам челно с крясъците и врещенето на някои групи от хора, криещи се зад „длъжността“, която гордо са заели и зад съсловието, към което симулират, че „принадлежат“ – родители, учители, юристи, бизнесмени, психолози, академици, артисти, политици и т.н. Всички вкупом, обикновено по един и същи начин, претендират за „разум, интелект, рационалност, справедливост, компетентност“. Вкупом, но не и поотделно. Не и като отделен индивид. По-лесно е да се скриеш зад групата (институцията), понеже от малък си научен, че трябва да „принадлежиш“ и да се „адаптираш“. В България не обичаме някой да изпъква, не е редно, а и е опасно – и именно тук се крие една от най-големите ни сенки – на мълчането и потискането на индивидуацията. Това е лицето на страха и на ужаса от това да се индидуализира човекът. Многото нули не правят 1, но ако 1 е отпред и след него сложим нули – да!

Принадлежност и адаптация

Дали някога си си задавал въпроса към какво и защо въобще принадлежиш, към какво се адаптираш точно? Откъде идва тази „програма“ и кой я е измислил? И ако не си, дали не е време да си признаеш, че функционираш вцепенен от ужаса да разсъждаваш самостоятелно, понеже ти е по-угодно да се криеш зад „общото недоволство“. Понеже там няма нужда да поемаш лична отговорност за собствения си живот. Адаптацията по принцип е вроден инстинкт, а ако някой има проблеми с нея, това вече е съвсем различна тема.

Дали тогава, когато в ежедневието ти се налага да изразиш позиция, респективно действие и да се изправиш срещу корупцията в себе си, срещу угодничеството и избора да вземеш решение, действително го правиш? Съвестта е моралът, а моралът е съзнание. Съзнанието се ражда на инвидидуално ниво, не се ражда на колективно, още по-малко може да се заставят хората да бъдат морални. Правила има, закони също, но някак днес те „ограничават свободата“. Вярно е и това, че съвременното „нормотворчеството“ е заприличало също на гротеска, понеже хората, които пишат нормите са абсолютно невежи. Иронията е, че тези същите хора сега са на площада до теб. И след това – отново ще се върнат в освежените си канцеларии да пишат послушно закони под дитковка от телефона.

Гледам тези дни познати лица, повечето даже известни интелектуалци, излезнали на площада да заявят гордо своята позиция на недоволство, от което видимо се чувстват някак „овъзмездени“. Някои от тях дори наричат плакатите с лика на прасета „изкуство“… Същите тези хора, в личния си и професионален живот, обаче, отказват да заемат позиция. Налага се да го виждам лично всеки ден. Държат се така сякаш нищо не зависи от тях и сякаш те изобщо не осмислят как всеки ден упорито предават себе си. И именно този отказ от позиция, т.е. от действия, наричат „свобода“. Макар да разбирам какво стои зад подобно поведение, продължавам да го намирам за дълбоко смущаващо. Защото, ако имаха смелостта и достойнството да го направят, неизбежно това щеше да размести посредствения им и иначе „подреден“, но „заблатен“ живот. Изглежда, че единствното, което според тях им остава, е да излезнат на площада.

Илюзията за свобода и страхът от истинска позиция

Това е и моментът, в който започват да говорят за „свобода“ на словото, на мненията, на това, че всеки има право да прави каквото си иска. Да бъде различен. И в какво се изразява това различие? Виждам, че докато „упражняват своята свобода“ изън площада, зад фасадата на „различие“, често се крие банално оправдание за безотговорност. Тогава отново вдигат безсилно рамене, свеждат поглед от срам и казват „да, така е, знам, но аз какво мога да направя, все пак имам деца да гледам, а и трябва да си купя кола.“ Това не е истински въпрос, разбира се, това е констатация. Защото задаването на въпрос, предполага търсенето на отговор и намирането на решение. Същите тези безсилни хора отиват после на площада да врещят за справедливост и корупция срещу лошия Big brother, който злоупотребява с тях.

Много рядко ми се е случвало при ситуация на конфликт, отсрещният човек да заяви ясна и конкретна позиция или поне да се опита да разсъждава над случващото се, включително собствените си размишления и действия. Да направи поне минимално усилие да вникне в собствените си мисли и да ги изследва откъде и защо идват. Понеже, ако не е способен на това, такъв човек никога не вижда и не чува кой стои пред него и какво въобще му казва той. Още по-малко има способност да го осмисли или ако има, не желае да я използва – such a pity или казано на български – грехота.

Но иначе, всеки имал право на „различно мнение“. Ти добре имаш мнение, ама защо не искаш да разгледаш на какво се основава то и си се заинатил като магаре на мост? Разбира се, нямам предвид да се дискутират идиотщини, които се представят като „мнение“, понеже мнението следва да почива на някакви факти и доказателства. Безспорно, различните гледни точки ни обогатяват, но за да се случи това, има две важни кумулативни предпоставки – наличието на здрав разум и разсъдъчна дейност.

Това е диалектическото изкуство, което днес очевидно е почти забравено, с изключение на малцина практикуващи го. Години наред вече наблюдавам и преживявам както в моя живот, така и в този на другите хора, че когато се стигне до напрежение между двама човека, този, който търси „подкрепление“, е винаги този, който се страхува да заяви ясна позиция. Страхуващият се е този, който разчита да се скрие в колективното – в институцията, в колегите, в приятелите, в мъжа си, в жена си или в децата си. Сам да заяви позиция – рядко и трудно. Тогава съюзяването за тези хора, е сякаш животоспасяващо.

Протестирането означава да заявиш позиция – пред себе си, пред близките си, пред колегите си. Не означава митинг на площада, където се криеш в тълпата на собственото си негодувание, понеже това значи, че на индивидуално ниво, нямаш смелостта да приложиш всичко това, за което иначе си излезнал да „протестираш“ – там, където гласът ти се разтваря в общия вой. Виковете за корупция, несправедливост и излюзията, че „народът решава“, са виковете на собствената ти сянка. Да, знам го от личен опит. Знам го, защото никой опит за събиране на хора с „обща кауза“ не е довел до колективна промяна. А съм правила тъпо и упорито десетки такива. Промяна е невъзможно да се случи едновременно за целия колектив. Това е илюзия и тя е нереална. И по-същественото – подсказва реалната опасност от разтваряне в другите. В такива случаи, обратното – трябва ни процес на сгъстяване.

Промяната настъпва винаги индивидуално

Промяна винаги и изключително се случва единствено на индвидуално ниво – тогава, когато видя къде е корупцията в мен; какво и защо отказвам да заявя в собственото си ежедневие; къде виждам несправедливост в собствения си живот? Кое определям като справедливо и спрямо кого? Посредствеността никога не раджа индивидуалност. Още по-малко революция. Историята го доказва, но днес човекът е забравил кой е и продължава да живее симулацията на собственото си посредствено съществуване, въпреки технологичния напредък. Всъщност, именно той ни показва, че не можем да надскочим сянката си и естествения си процес на развитие. Обратното също е вярно – ако отказваме да пораснем, как ще се самоусъвършенстваме, при положение, че се барикадираме на първото стъпало и не искаме да пуснем биберона от устата?

Глас народен, глас Божий – удобна лъжа

Фразата идва от латински израз и е частична извадка от него, като днес се позлва само Vox populi, vox Dei. Всъщност, оригиналният цитат идва от Алкуин от Йорк (VIII в.), който използва израза за да предупреди Карл Велики, че не бива да се вярва на гласа на народа, защото масите често се водят от страсти, страхове и манипулации. Не бива да се смята, че гласът на народа е глас Божий, защото нестабилността на човешката тълпа често води към заблуда, а не към истина. Фразата „Vox populi, vox Dei“ е извадена от контекста през XII в., за да звучи като възвишено оправдание на колективната воля. Само че, когато я погледнеш в пълния ѝ оригинален контекст, всъщност значи нещо напълно противоположно:

Nec audiendi qui solent dicere, Vox populi, vox Dei, quum tumultuositas vulgi semper insaniae proxima sit.

И хората не трябва да се вслушват в тези, които казват, че гласът на народа е глас Божий, тъй като необуздаността на тълпите винаги граничи с безумие.

В България откакто се помня, постоянно се повтаря, че гласът на един човек не е достатъчен, трябва да събереш още хора, за да те чуят. Много пъти съм събирала хора и всеки път резултатът е бил един и същ – институциите използват угодно по свое усмотрение събралата се тълпа, навигирайки я накъдето си искат. На всичкото отгоре, тази същата тълпа после се обръща срещу теб в мига, в който я насочат натам, понеже ти – единият, не си съгласен да прекланяш глава пред глупостта. И тогава няма разум, няма логика, няма разговор. Колкото по-шумна е тълпата, толкова по-далеч е от истината. Затова истината е винаги тиха и никога не крещи. Тя достига винаги до онзи, който има уши да чуе и очи да види.

Съвременната употреба на тази фраза е гротеска на оригиналния смисъл. Тя се е превърнала в оръжие за легитимиране на популизъм, колективна истерия и морална самозаблуда. Масата лесно сменя посоката – днес си герой, утре си враг. Днес „глас Божий“, утре „враг на народа“. Оригиналният ѝ контекст всъщност е предупреждение срещу тълпата, а не възхвала на волята ѝ. Истинската мисъл гласи, че буйността на масите е близка до безумието.

Маската на протеста

Протестът на площада е външна проекция на вътрешна безпомощност и колективната болка, скрити под маската на сила. Израз на колективно безсилие, облечено в лозунги – емоционално „разпускане“, което често замества действието, вместо да го катализира. Той е разгръщане на архетипа на жертвата, която крещи към „господаря“. И най-важното – протестите са предвидими. Системата ги допуска, защото ги владее. Няма по-безопасен опозиционер от този, който стои с транспарант пред парламента и си мисли, че променя нещо, докато е под камерите на собствените си надзиратели. Затова още в гимназията, когато учителката ми по география ни учеше какъв е „редът за протестиране“, се чудих как така хората ще протестират, но ще искат разрешение от общината и държавата, които трябва им дадат подпис, час и място, в което да го направят. На всичкото отгоре трябва да искат разрешение и от работодателя си, даже им е позволено да си вземат и отпуск… Това се нарича доброволно робство, не протест. Зявяването на позиция е акт на свободна воля и винаги ще бъде такова. Кой какво точно си мисли, че заявява и пред кого, е друг въпрос, но всеки жъне неговите последствия рано или късно.

Яснотата, от друга страна, не събира тълпи, а изгражда ядра от хора със съзнание, отговорност и стремеж към нещо отвъд очевидното. Не се оплаква от лошите – създава доброто отвътре, без да чака позволение. Когато една държава е потънала в корупция, викът не върши работа. Необходима е мрежа от индивиди – будни, способни, които познават себе си, силата на мисълта и разумните действия. Това не се създава с плакати. Създава се с отглеждане на вътрешна почва, обучение, самодисциплина, морална яснота и дълбоки връзки между малки групи хора, които създават нова култура – не помпозно, но с посока. И тогава съпротивата вече престава да бъде вътрешен бунт, но акт на съзнателни действия. Ако искаш да промениш колективното, започни от това, което е достъпно – собствения си свят. Оттам ще излъчиш въздействие, което ще докосне другите.

Разлика между мълчане и мълчание

Мълчане е тогава, когато зависи от теб ситуацията да се промени, но ти отказваш да загубиш илюзията за собствения си „комфорт“, понеже „всички правят така“. Това е предателство към Себе си. Затова е добре да се говори и действа мъдро, ясно и най-вече – от място на сила, вътрешен авторитет и от новороден вътрешен закон, а не от безсилие. Протестите често са вик именно на последното. Промяната започва, когато гласът идва от яснота, не от хаос. Когато има яснота е тихо и спокойно, дори и да не е така, както съм си представял, че трябва да бъде или искам да бъде. Това вече е мълчанието. Разликата между мълчането и мълчанието е именно яснотата, която ми позволява да преценя ситуацията и да отговоря разумно, вместо да реагирам неконтролируемо или да се отдръпвам от нея.

Протестът не е тълпа с викове. Протестът е човек, който заявява: „Аз свидетелствам за Истината – дори да остана сам.“ И в този смисъл, осъзнатият човек е жив протест, но не срещу, а за душата, за паметта, за Разума.

Подмяната, обаче, се промъква тихо и незабелижимо – в онзи момент между автентичния протест като вътрешен акт на съзнание и уличния спектакъл на колективното несъзнавано. Вярно, че естественият ни стремеж като човешки същества е към обединение и винаги ще бъде, въпросът е с какво и кой точно се обединяваме. И по-важното – дали не търсим на погрешните места…