Днес сме изправени пред дълбока криза в мъжката идентичност – феномен, който се проявява ясно в разпадането на традиционната семейна структура. Все по-често срещаме мъже, които представят жената до себе си като „партньор“. Не като семейство, съпруга, жена ми – но като партньор. Възможно е те да имат общо дете, може и да нямат, но не представят себе си като семейство, нямат брак и нямат намерение да се женят. Aко някой от двамата има – това обикновено е жената, която тайно се надява, че докато проектира „къщата на мечтите си и своя мъж“, през това време, той ще узрее, помъдрее и тя ще го „направи истински мъж“.
Разбира се, това явление, също има своите корени, тъй като бракът днес се е превърнал в затвор, обитаван от хора, на които липсват зрялост, интегритет и съзнание за това какво означава да си в съюз, да си мъж, жена, родител, съпруг или съпруга, оставайки в него поради единствената причина – от страх да не потъват сами в блатото, в което са се озовали. Какво се крие, обаче в основата на тази криза?
В книгата „Крал, Воин, Магьосник, Любовник: Преоткриване на архетипите на зрялата мъжественост“, Робърт Мур и Дъглас Джилет сочат два ключови фактора: липсата на смислени ритуали и самото разбиране за това какво е патриархат.
Съдържание
Отсъствието на ритуали
Ако проследим общото в традициите и културата на различни народи, включително нашите в България, ще открием, че до скоро в племенните общества, ритуалите играят важна роля в преминаването на момчето от юношество към мъжество (момичетата към това да са жена и майка) и често са били провеждани в свещени и уединени пространства сред природата.
Това са ритуалите на инициация – посвещаваните преминават през физически и психологически изпитания, чрез които се учат как да преодоляват и да се смиряват пред трудностите на живота. В този процес те получават достъп до тайното познание на природата, обикновено под ръководството на шаман или Старейшина — въплъщение на архетипа на Мъдрия Старец. Така чрез преобразяване – духовна смърт и прераждане, егото на момчето „умира“, за да се освободи място за появата на новото – зряло Аз. Това не е мигновен процес — често отнема години. Затова е нужна инициация, обаче.
Същността на живота може да бъде описана като пътуване — от по-нисше ниво на осъзнатост към по-Висше съзнание; от раздробено чувство за идентичност към по-цялостно и интегрирано Аз.
С течение на времето древните ритуали на инициация на Запад, биват изместени от така наречените „псевдо-инициации“ — такива, като влизане в улични банди, радикални активистки движения или подигравателни (унизителни) ритуали в университети и военните среди.
Културната среда в България е изцяло на племенна основа, макар парадоксално, самите хора да изразяват силен индивидуализъм – което е различно от развитие на индивидуалността, когато човекът не се страхува да се отдели от другите, същевременно оставайки свързан с тях.
Без автентична инициация, мъжете остават в състоянието, което Мур и Джилет наричат „момчешка психология“ — форма на незряла мъжественост, често белязана от насилие или пасивност (слабост). Много мъже остават момчета не защото го искат, а защото никой не им е показал пътя към истинската зрялост и съзнателна мъжественост.
Патриархат
Патриархат от гр. означава „властта на бащата“ . Той е социална структура, която е оформила западното общество, както и голяма част от света, поне от 2000 г. насам.
Феминистките теории изтъкват, че патриархатът е потискал и изкривявал женското начало. Но според Мур и Джилет, това се дължи на факта, че патриархатът е израз именно на незрялата мъжественост. Той не е просто атака срещу жената и женското начало, но и срещу самата зряла мъжественост. В патриархалните структури хората се стремят да доминират не само над жени, но и над други мъже.
Всъщност, в основата на патриархата стои именно страхът на незрелия мъж. Съвременната култура изобилства от примери за т.нар. „момчешка психология“ — един незрял модел на мъжественост, основан на страх, гняв и стремеж към доминация. Онлайн субкултурни общности като „Red Pill“, „Men Going Their Own Way“ и групите на така наречените Инселс (Incels – Involuntary Celibates), са международни проявления на този модел — мъже, които се чувстват изгубени, застрашени или измамени от жените и обществото.
Радикалният феминизъм от своя страна, често твърди, че мъжествеността по своята природа е насилническа и че любовта, свързаността и нежността — онова, което Юнг нарича „Ерос“, принадлежат само на женската страна на човешката природа. Но това е сериозно погрешно разбиране. Истинската, зряла мъжественост е дълбока, свързана и състрадателна. Тя не се страхува от женствеността, но и не се отрича от себе си.
„Колкото повече разгръщаме своята красота, способности и креативност, толкова по-често ставаме обект на враждебност — не само в работна среда сред висшестоящите, но дори и извън нея – в близкия си кръг от хората около нас. В действителност, това, което ни напада, е липсата на зрялост в самите хора, които са ужасени от нашия напредък по пътя към цялостност.“ Робърт Мур, Дъглас Джилет
В свят, в който липсват истински ритуали за инициация, способни да въвеждат момчетата в процеса на зрелостта на мъжкото съзнание и в култура, в която зрелите мъже са рядкост, не е изненадващо, че ритуалните мъдри и зрели водачи — онези, които могат да поведат другите по този път, се срещат все по- рядко.
Кризата на зрялата мъжественост
Мъжете се чувстват тревожни, сякаш на ръба на своята потентност, безсилие, фрустрация и чувството, че са недообичани и недооценени. Все по-често се чувстват засрамени от това да са мъжествени, компенсирайки или с гняв, насилие и принуда – или с това да проявяват основно женски качества, имитирайки разбиране, съчувствие и грижа – тогава, когато е необходима тиха, но категорична решителност.
Не се нуждаем от по-малко мъжка сила, както напоследък някои твърдят, вероятно, защото им е по-удобно да не поемат отговорност. Напротив — нужна ни е повече. Но най-вече се нуждаем от повече зряла мъжественост или както я наричат Мур и Джилет – „мъжка психология“, която се различава осезаемо от разрушителната „момчешка психология“. Зрелият мъж носи сила, която подхранва, дава сила и е съзидателна.
Външните липси, с които се сблъскваме от рано — отсъстващи бащи, незрели модели за подражание, липса на смислени ритуали и почти пълната липса на ритуални водачи сред възрастните , могат да бъдат преодолени, ако обърнем поглед навътре. Там в нашето несъзнавано живеят архетипите на зрялата мъжественост, които въпреки че често не намират своето положително (високо) проявление във външната среда, те продължават да съществуват и да се проявяват чрез хората.
Архетипите на незрялата мъжественост
Сега ще се потопим по-дълбоко в архетипите на незрялата мъжественост, с които се сблъскваме в ранните етапи на живота. Срещаме ги в контекста на структурата на мъжката психика, но понеже са общоуниверсални, те не се проявяват единствено през мъжете, а като универсални сили в човешкото несъзнавано. Това означава, че те могат да се проявяват и в жените чрез техния вътрешен мъжки образ – Анимуса. Начинът по който се изразяват е различен в зависимост от пола, културата, средата, личния опит и т.н. Архетипите действат като вътрешни шаблони, чрез които разбираме човешкото поведение и структурата на психиката на личността.
Ако родителите ни са истински грижовни, подкрепящи и емоционално достъпни, тогава бихме могли да се свържем положително с вътрешните архетипни образи в себе си. За съжаление, обаче, реалността е, че повечето от нас не сме имали такъв тип родителство. И в резултат, често бъркаме враждебното и контролиращо поведение със сила, когато в действителност, то разкрива уязвимостта на едно ранено непораснало момче или момиче. Затова много често грешим, когато проектираме върху нашите родители вътрешните архетипи, т.е. идеални образци и потенциали, без да осъзнаваме, че всъщност тези сили не идват от тях, а са част от нашата собствена психика.
Първият от тях е Божественото дете (Divine Child), следвано от Преждевременно зрялото дете (Precocious Child) и Едиповото дете (Oedipal Child). Последният етап на момчешкото развитие е под властта на архетипа на Героя (Hero). Разбира се, човешкото развитие не винаги въври линейно и тези архетипи се влияят едни от други, взаимодействайки си през целия ни живот.
Всеки архетип от момчешката психология ни води до своята зряла противоположност: Божественото дете се превръща в Краля, Преждевременно зрялото дете — в Магьосника, Едиповото дете — в Любовника, а Героят — във Воина.
Архетипите не изчезват и вместо да се отричат или разрушават, зрелият мъж израства техните момчешки проявления, като ги интегрира и надгражда по един по-съзнателен начин. Важно е да не се отъждествяваме с архетипите. Те са сили в психиката, които имат собствена реалност и често действат отвъд нашия съзнателен контрол.
Пробуждане на архетипите в тяхната цялост
За да се свържем с архетипа в неговата пълнота, трябва да си зададем два въпроса:
Първият не е „дали“ сенчестите страни на архетипа се проявяват в живота ни, а как точно се проявяват? Сянката е неизбежна част от архетипа. Ключът към зрелостта е смирението — способността да признаем собствените си ограничения и да потърсим нужната ни помощ.
Вторият е дали почитаме архетипа в себе си или го пренебрегваме? Как го уважаваме и признаваме или как се проваляме в това да го направим? Ако не усещаме присъствието на архетипа в личния си живот или в работата си, трябва да се запитаме как може би сами го блокираме.
Божественото дете
Божественото дете е най-първичният архетип на незрялата мъжественост. В него се съчетават два на пръв поглед противоположни аспекта: той е едновременно всемогъщ — център на Вселената, но и напълно безпомощен, и уязвим. Всъщност, това е реалното преживяване на всяко новородено — усещане за всемогъщество, съчетано с пълна зависимост.
Мотивът за чудотворното раждане на Божественото дете е често срещан в митологията и религиозната символика. Например, в египетския мит за бога Хор, той е заченат от богинята Изида, след като починалият й съпруг Озирис, бил временно съживен чрез магия, за да може да се осъществи зачеването. Това придава на раждането мистично и сакрално измерение.
Подобен мотив откриваме и в историята на Исус, който според християнската традиция, е заченат от Мария чрез Светия дух. Това напомня на биологичната концепция за партеногенеза — от гр. „девствено раждане“, при която нов живот възниква директно от яйцеклетка, без оплождане. При всяко ново раждане, обаче, чудото е последвано от заплаха. Веднага след раждането на младенеца Исус, цар Ирод се опитва да го убие.
Сходен мотив намираме и в историята на Моисей, роден като избавител на своя народ. За да бъде спасен, той е положен в кошница и пуснат по водите на река Нил. Същата тема за спасението на божественото дете чрез поставяне във вода, присъства и в легендата за месопотамския цар Саргон от Акад, чиято съдба напомня силно на тази на Мойсей.
В индуистката митология съществувало предсказание, че бог Кришна е този, който ще победи тираничния цар Камса. В опит да предотврати съдбата си, Камса прибира родителите на Кришна в затвор и убива първите им шест деца. Но когато Кришна се ражда, „небесна светлина изпълва тъмницата“, оковите на баща му се разхлабват и той успява да го отнесе на безопасно място, пресичайки бушуващата река.
Архетипът на Божественото дете символизира чудотворната, но и изключително крехка природа на новия живот. Сънища, в които се появява новородено дете, често сигнализират за пробуждането на творчески и невинни аспекти в самите нас — обикновено знак за нов етап в живота.
Както в митовете, така и в нашата психика, раждането на потенциала за нещо ново, може да привлече вътрешни и външни заплахи. Подобно на тираничния цар, който иска да унищожи Божественото дете, така и в нас самите се появяват сили, които се опитват да потиснат тази нова енергия. Когато усетим раждането на нещо ново в себе си, трябва съзнателно да го защитим, защото почти неизбежно ще бъде атакувано.
Архетипът на Божественото дете е първата искра на Божествения потенциал в нас. Ако тази искра, обаче, не бъде съхранена и не се поддържа нейния пламък чрез разитие на съзнанието и отговорност, тогава тя се изражда в сенчестата срана на архетипа на Puer Aeternus, който иска да остане завинаги в света на чудесата и възможностите, но без никога да порасне.
Сянката на Божественото дете
Мур и Джилет описват тази сянка като биполярна по природа — тя има както активен, така и пасивен полюс.
➤ Активният полюс на сянката се проявява в образа на т.нар. Малкият тиранин в столче (High Chair Tyrant).
Това е фигура, която подобно на момчето от Малкият лорд Фаунтлерой, седи на своя трон (столче за хранане) и изисква внимание, хвърляйки храната, която не отговаря на очакванията му.
Сред основните характеристики на Тиранина са арогантност, детска инфантилност и пълна липса на отговорност за своите дела, които отразяват чертите на патологичния нарцисизъм. Такъв индивид трябва да осъзнае, че не е центърът на Вселената и че светът не съществува, за да задоволява безкрайните му нужди или претенции за илюзорна божественост.
Тиранинът живее в илюзията, че всичко трябва да е съвършено и там няма място за грешки. Но когато високите му идеали не могат да бъдат осъществени в реалността, той може да има поведение на злонамерен социопат — разрушителен както към себе си, така и към околните.
Древните гърци подчертавали, че високомерната гордост (хюбрис) неизменно води до немезис (възмездие). Същият мотив присъства и в Библията:
„Гордостта върви преди падението.“
➤ Пасивният полюс на сянката е Слабохарактерният принц.
Това е момче, което изисква постоянно обгрижване и угаждане, манипулирайки околните чрез хленчене, оплакване и престорена безпомощност. Цялото семейство започва да се върти около неговия комфорт — той успява да убеди родителите си, че е жертва на живота, че всички го нападат, че съдбата е срещу него. И когато възникне конфликт между него и негов брат или сестра, родителите често наказват другото дете, а него оправдават.
Както при биполярните разстройства, така и тук егото, завладяно от единия полюс, периодично скача към другия. Момчето, попаднало в биполярната сянка на Божественото дете, ще се колебае между тиранични изблици и пасивна депресия или ще преминава от експлозивен гняв към престорена слабост и безпомощност. Това люшкане между активния и пасивния полюс на сянката, е характерна за дисфункционални психични и семейни системи.
Когато обаче, имаме съзнателна връзка с архетипа на Божественото дете, тя ни предпазва от усещането, че сме „изчерпани“, отегчени или неспособни да разпознаем богатството от човешки потенциал около нас.
Живеем в епоха, белязана от „проклятието на нормалността„, в която посредствеността е издигната в култ. Затова в важно да съзнаваме потенциала, койо носим, интегрирайки го по зрял и отговорен начин в живота си. Време е да спрем да мълчим, да го крием и да се свиваме, понеже изглежда, че няма кой да го разбере и оцени. Има. Затова е важно да сме бдителни от кого получаваме съвети, помощ, дори и терапия, където често се случва терапевтите упорито да омаловажават „сиянието“ у своите пациенти, бидейки отчуждени от собственото си Божествено дете. Тъй като често се случва да изпитват завист към красотата и свежестта, към творчеството и жизнеността на това вътрешно дете, когато го видят у другите.
Преждевременно зрялото дете
Архетипът на Преждевременно зрялото дете е прекрасно изобразен в една статуетка на древноегипетския маг Имхотеп (при гърците – Асклепий), представен като момче, седнало на трон с разгънат свитък в ръце. Лицето му излъчва благородство, вътрешно спокойствие и съсредоточеност, а очите му се взират с благоговение в думите.
Този архетип въплъщава образа на любознателното, жадно за знание дете, което непрестанно пита „защо“ и търси смисъл. Често е талантливо и интровертно дете, способно на рефлексия и това да открива скрити връзки там, които другите не виждат. Този архетип е източникът на феномена „детето-чудо“.
Макар и интровертен по природа, този архетип нерядко поражда у момчето силно желание да помага на другите чрез знанието си, а приятелите му често го търсят за съвет. Преждевременно зрялото дете поддържа в нас живо чувството за чудо и любопитство към света, събужда нашия интелектуален стремеж и ни повежда по пътя към архетипа на зрелия Магьосник.
Сянката на Преждевременно зрялото дете
➤ Активният полюс на сянката се проявява в образа на Всезнаещия Трикстьр, представящ манипулация и измама.
Той създава илюзии, подвеждайки другите да му се доверят, а след това предава доверието им — понякога просто за забавление. Мъж, обсебен от този архетип, изпитва удоволствие от интелектуално доминиране и психологическо сплашване. Обича да парадира със знанията си, често с арогантност и вербална агресия, които му създават врагове.
Но въпреки разрушителната му природа, Трикстьрът има и ценна функция: той може да разбива илюзии, да разкрива лъжи и да пука с кърфица всяко надуто като балон его, напомняйки ни за собствените ни граници и уязвимост. Ако обаче тази енергия остане неразпозната и неосъзната, тя може да стане токсична, да блокира творчеството и да отрича истинския потенциал на човека.
Дълбоко скритата мотивация на Всезнаещия Трикстьр идва от завистта — чувството, което често се активира вследствие на емоционално насилие или липса на признание в детството. Липсата на вътрешна стойност, той компенсира, като принизява другите, отразявайки собствената си вътрешна неувереност и ниска самооценка. Той няма герои на които да се възхищава, защото да имаш герои, означава да си способен да се възхищаваш на другите. А за него възхищението е непоносимо, защото би означавало да признае, че не е самодостатъчен. Такъв мъж (или жена) е отчужден от собствената си уникалност.
➤ Пасивният полюс на сянката е Наивното глупаче.
Подобно на Слабохарактерният принц, на Наивното глупаче му липсва индивидуалност, жизненост и творчески импулс. Такъв мъж изглежда някак вял, незаинтересован и не особено общителен. Често му лепват етикета на „бавния ученик“. Но некомпетентността на Наивника често е заблуждаваща. Привидното му объркване и неориентираност, обикновено прикриват скритото му чувство за грандиозност — усещане, че е твърде важен (а също и твърде уязвим), за да се ангажира пълноценно със света.
В този смисъл, Наивникът е тясно свързано с Трикстьра — той крие в себе си тайния Всезнайко, който просто избягва риска да бъде разкрит или наранен. Пасивната сянка тук показва, че зад привидната безпомощност, често стои скрита гордост (хюбрис), страх и отбягване на ангажираност. Изключително фино е преминаването от образа на слабост към маскирана форма на нарцисизъм, което го свързва с Трикстьра.
Едиповото дете
Всички форми на незрялата мъжественост, по един или друг начин, са тясно свързани с майката. Но архетипът на Едипово дете, е най-дълбоко свързаният с образа на Майката и често – най-неразбраният. Мъжът, който е обсебен от този архетип, остава прекалено свързан с майка си, вместо да открие собствената си сила и автономия. Така той продължава да търсяи утеха, одобрение и грижа от нея или от други жени, които по-късно заемат нейното място.
Но отвъд биологичната връзка с реалната майка, такъв мъж изразява дълбок копнеж по архетипната Велика Майка. Той не вижда реалната жена, която го е родила, а бленува по онова безусловно приемане и закрила, които само колективното несъзнавано може да символизира чрез този образ.
В основата на този архетип стои трансцендентен стремеж – жажда да се върнем към изначалното единство, към първичната утроба, към света преди разделението. Това обяснява защо Едиповото дете често не може да приеме ограниченията и несъвършенствата на реалната майка: тя винаги ще бъде „недостатъчна“ в сравнение с идеала на Великата Майка.
Колко често търсим във външния свят нещо, което всъщност е проекция на вътрешна, архетипна нужда? И какво се случва, когато очакваме от реални хора да бъдат носители на безкрайно подхранване?
.В своята светла страна, Едиповото дете притежава потенциал за дълбока способност за свързване — със собствените си вътрешни дълбини, с другите хора и със света като цяло. Но докато този архетип остава неразпознат, този потенциал рядко се реализира.
Сянката на Едиповото дете
➤ Активният полюс на сянката е този на Маминото синче
Тук момчето си фантазира как ще се ожени за майка си, особено когато в живота му липсва силна и присъстваща бащина фигура. Концепцията на Фройд за Едиповия комплекс произлиза от древния мит за Едип, който убива баща си – царя и се жени за майка си. Когато по-късно тази ужасна истина излиза наяве, той бива прокуден и отлъчен.
Едип е преживявал несъзнателна инфлация на егото — т.е. отъждествяване със свръхчовешки или божествени претенции, без реално осъзнаване. След това унищожен заради самото възгордяване (инфлацията е наказуема в архетипната динамика — hubris → nemesis), което е израз на несъзнателно претендиране за богоподобие. С други думи, за тотална власт, знание и място „над закона“, което в мита е буквално – синът заема мястото на бащата-цар.
За всяко дете в ранна възраст, майката е богинята, а бащата — богът. Това е естествено. Но ако тези преживявания не бъдат преработени, те могат да доведат до травматични проекции и разрушителни фантазии в зряла възраст.
В стремежа си да открие безсмъртната Богиня, Маминото синче никога не може да бъде удовлетворено от реална жена. Така той преминава от една жена към друга, винаги търсейки идеал, който не съществува — проявление, известно като синдрома на Дон Жуан. Такъв мъж избягва отговорността и дълбоката интимност, защото те го конфронтират с реалността на човешката връзка, която никога не може да бъде напълно безопасна или идеална. Вследствие, той често проявява т.нар. автоеротичност — търси сексуално удовлетворение само чрез собственото си тяло, без реално участие и контакт с жена.
➤ Пасивният полюс на сянката е Мечтателят.
Това е мъж, който се оттегля в пасивни фантазии и с времето започва да се чувства изолиран от света, откъснат от всякакви човешки връзки. В основата на неговата депресия стои грандиозната му фантазия да притежава архетипната Майка. Навън той изглежда отдръпнат и непродуктивен – с мечти, които са идеалистични и меланхолични. Това е момчето, което иска да избяга от реалността, подобно на Питър Пан, който се оттегля в Neverland — мястото, където хората никога не порастват и остават вечно деца.
Архетип на Героя
Този архетип е мост на пътя от момчешката психология към зрялата мъжественост. Той представя най-напредналата фаза на момчешката психология, върховният израз на мъжката енергия в юношеството.
Героят е централна фигура в изследванията на Джоузеф Кембъл, особено в книгата му Героят с хиляда лица, в която той популяризира понятието за Пътешествието на Героя — универсален митологичен цикъл на призвание, изпитания и трансформация. Героят символизира усилието на мъжа (и изобщо на човека) да се отдели от майчиното съдържание, да се справи с вътрешния хаос и да поеме отговорност за собствения си живот.
Чрез утвърждаване на своята идентичност, Героят се защитава от поглъщащата сила на несъзнаваното женско, което може да разруши неоформената мъжественост.
„Въпреки големите препятствия, Героят грабва меча си и се спуска в сърцето на бездната — влиза директно в устата на дракона.“
В съвременното общество, Героят в мъжа често бива омаловажаван и подценяван. Смелостта, стремежът и волята за преодоляване на трудности, се възпитават все по-рядко, а често биват дори заклеймявани.
Онези, които имат стремеж да се издигнат над посредственото и да проявят себе си отвъд „нормата“ и „всички хора правят така“, често биват дърпани обратно назад от хората в тяхното обкръжение. Историята го доказва с многобройни примери какво се случва с този, който надига глава и как спящата дълбок сън маса от хора, се опитва да го върне обратно в блатото на собственото си тресавище.
Нашият свят, обаче, има осезаема нужда от велико възраждане на героичното. Само героичното и Висше съзнание, може да ни изведе от хаоса на несъзнаваното. Затова съществуват много заблуди около архетипа на Героя. Мнозина вярват, че героичният подход към живота е най-висшият идеал. Но това е вярно само частично. Тъй като достигането на срещата с архетипа на Героя, е само необходим преход и етап, в който преминаваме от неоформеност и детство към зрелост. Поради тази причина, според Мур и Джилет, Героят остава архетип на прехода към съзряване. Ако този архетип доминира живота на мъжа (човека) и в зряла възраст, той всъщност му пречи да достигне пълна психическа и духовна зрялост.
В средновековните легенди за герои, рядко се споменава какво се случва след като Героят убие дракона и се ожени за принцесата. След като завърши приключението си, Героят обикновено не знае какво да прави с нея – принцесата е символ на неговата Анима (женската душа в мъжа). Въпреки че е успял да избегне и преодолее преобладаващото влияние на женското, той все още не е научил как да го интегрира в живота си.
В кулминацията на пътешествието, Героят преживява символична „смърт“ и в този предел той се изправя пред собствените си ограничения, разбирайки, че истинският му враг винаги е бил вътре в него самия — неговата тъмна, не толкова героична страна.
Героят е избягал от хватката на женското несъзнавано, но в същото време е осъзнал неспособността си да интегрира своята Анима. Това прозрение води до истинско смирение — онзи вътрешен поврат, който бележи прехода от момчешката психология към психологията на зрелия мъж. Пропадането на Героя се крие именно в неспособността му да приеме собствените си ограничения и смъртност.
Сянката на Героя
➤ Активният полюс на сянката е Побойникът-Грандоман
Пребивавайки в този полюс, мъжът се стреми да впечатлява и доминира другите, дълбоко убеден, че да бъде на централната сцена, е негово рождено право. Раздутото му чувство за важност и илюзията за неуязвимост, го карат да прибягва до словесни или дори физически нападки срещу всеки, който го поставя под съмнение, с които той маскира своята страхливост.
Героят преодолява майката като заявява своята мъжественост, но накрая рискува да се самоунищожи заради собствената си арогантност.
➤ Пасивният полюс на сянката е Страхливецът
Това е момчето, което изпитва изключителна неохота да се изправи и да заяви себе си, било то в психическо или физическо противопоставяне. Страхливецът обикновено бяга от конфликта и често допуска да бъде емоционално или интелектуално тормозен. Когато подобна ситуация стигне до краен предел, скритата грандомания на активния полюс в него – този на Побойника-Грандоман, избухва и той неочаквано напада своя „враг“ с ярост, за която другият е напълно неподготвен – вербално или физически.
Архетипите на зрялата мъжественост
Макар да не носим отговорност за събитията, които са се случили или възпрепятствали развитието ни в ранните ни години, тук и сега животът ни зависи от нас и това, което избираме или не избираме да направим. Задържането на етапа на „травмите“ и неслучилото се, ни върти в омагьосан кръг, избягвайки поемането на отговорност сега. Бунтуването срещу обществото, системата, мама Сийка или дядо Гошо, не решава задачата, която стои днес пред нас – да познаем себе си. Отказът да вървим по този път, води до задъдена улица и застой – не води до нищо добро. Затова в зрелия си етап на развитие на съзнанието, човекът вече се научил (продължава да се учи) да поема отговорност за това, което сее и това, което ще пожъне.
Свободата е това, което избираш да направиш с онова, което ти се е случило. Целта на индивидуацията е да се отправим към нашето Себе, да се свържем с душата си и да се научим Всишата ни природа (Съзнание) да управлява нисшата (личността и егото). Това е смисълът на нашия живот.
Архетип на Краля
Кралят е основният и централен архетип в мъжката зрелост. Той е фундаментът, върху който стъпват Воинът, Магьосникът и Любовникът. Приема се, че именно около се организира мъжката психика, въпреки че той не е тъждествен с архетипа на Себето, поради факта, че за да се прояви в своята пълнота, Кралят без Кралица остава едностранен мъжки принцип, способен да носи ред, но не и пълнота.
Кралят изпълнява две основни функции, които правят възможен прехода от психиката на момчето към психиката на мъжа. Първата е въвеждането на ред – създава структура, стабилност и посока, а втората — създаването на плодородие и даването на благословия. Благославя живота, дава вдъхновение, одобрение и признание. Кралят олицетворява реда, който се ражда от хаоса — тема дълбоко заложена в митологиите и религиите на различните култури. Той символизира Слънцето — кралят на боговете в много древни системи на вярване е върховен символ на светлината на мъжкото съзнание, което триумфира над тъмнината на несъзнаваното. Исторически, царете са били възприемани като свещени фигури, защото въплъщавали именно принципа на реда.
Смъртният цар е въплъщение на енергията на Краля и когато живеел тази енергия пълноценно, царството процъфтявало в хармония. Ако имал сексуална жизненост, земята била плодородна, ако бил здрав и буден умствено, реколтата била богата, добитъкът се размножавал, търговците просперирали, а в семействата се раждали повече деца. Символичните действия могат да въздействат върху реалността,защото в природата действа Принципът на подобието: каквото е в царя, такова ще е и в земята и народа. Връзката на Краля с народа отразява Херметичния принцип на съответствието – микрокосмос и макрокосмос: „Каквото е горе, такова е и долу. Каквото е вътре, такова е и вън.“
Динамиката на жизнеността и разпада в архетипа на Краля, са пряко свързани с вътрешния ред на индивида и социалната структура около него. Когато Кралят отслабне, у човека или в семейството настъпва хаос. Добрият Крал винаги утвърждава онези, които са го заслужили — намира радост в това да забелязва стойността на другите и да въздига достойни хора на отговорни места в своето царство.
Да бъдеш благословен има дълбоки психологически последици. Младите мъже днес жадуват за признание и утвърждение от по-възрастни мъже, търсят благословията на Краля, която може да внесе ред в техния вътрешен хаос. Жадуват погледа на зрелия мъж, който не съди, а утвърждава идентичността. Но както се е случвало не веднъж и сред древните царе, така и днес повечето съвременни лидери очевидно не успяват да въплътят архетипа на зрелия Крал.
Сянката на Краля
Тъжната реалност е, че положителната енергия на Краля, все по-често отсъства в живота на много мъже, оставяйки ги да се сблъскат с биполярната сянка на този архетип.
➤ Активният полюс на сянката е Тиранинът
Както виждаме в библейския разказ за цар Ирод, който се опитва да убие новородения Хтистос, Тиранинът напада всеки път, когато се появи нова енергия на живот, възприемайки всяка нова форма на жизненост като заплаха за своето крехко усещане за власт. Той въплъщава разрушително поведение, което често се проявява в бащи, които потискат радостта, таланта и жизнеността на децата си чрез критика, пренебрежение или насилие. Тиранинът е често срещан сред хора с нарцистични черти, които се нуждаят от постоянно внимание и възхищение, реагират остро на критика и проявяват гордост, арогантност и липса на съчувствие и състрадание.
➤ Пасивният полюс на сянката е Слабакът
Под повърхността на яростта на Тиранина, стои усещането за уязвимост и липса на истинска стойност, защото зад него, се крие пасивният полюс на сянката на Краля. Мъжът, който е контролиран от този пасивен полюс, копнее за външно възхищение. Когато не го получава, това води до гневни изблици, насочени към онези, които той възприема като „слаби“ — в действителност, той проектира върху тях собствената си вътрешна слабост. На такъв човек му липсват вътрешно спокойствие и сигурност (опора) и често става параноичен, усещайки заплаха дори там, където реално няма такава.
Тиранинът възприема себе си като бог и не признава нищо над себе си. Той вярва, че е източникът на властта и реалността → митологичният мотив за бунта в рая или т.нар. „синдром на узурпацията“. Слабакът, от своя страна, е напълно изгубил връзка с животворната енергия на Краля. Той се опира на другите, търсейки в тях своя изгубен център, като проектира Кралската енергия върху някой човек – „синдромът на абдикацията“.
Пробуждане на Краля
Кралят в своята пълнота има трансперсонална отдаденост и духовност, свързана с нещо по-голямо от него самия — Бог, Истина, Цел, Ред. С Истина, която намираме в следните думи:
„Да възлюбиш Господа, своя Бог [т.е. ‚Краля‘], с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялата си сила. И ближния си — както себе си.“
Енергията на Краля е спокойната и уверена сила, която остава непокътната и цялостна, когато другите се паникьосват. Той е ясния и решителен глас, който внася ред в хаоса, стремейки се към мир, стабилност и растеж за всички — включително и за природата.
Архетип на Воина
Днес мнозина изпитват дискомфорт от архетипа на Воина, асоциирайки го с насилие и агресия – и с основание, тъй като мнозина са страдали от сенчестата му страна. Но, както всеки архетип, Воинът не изчезва само защото го отхвърляме. Когато бъде потиснат, той се скрива в несъзнаваното и рано или късно се завръща в невротична форма.
Воинът в своята зряла форма е етичен служител на по-висш принцип, не слуга на егото. Агресията му е целенасочена и ограничена, не сляпа. Мъжът, който е свързан с архетипа на Воина, знае какво ниво на проява на агресивност е уместно, като поддържа дисциплина, фокус и ясна цел. Иначе казано – знае кога, с кого, къде, как и защо. Неговите действия се ръководят от ясно усещане за дълг и етика, което гарантира, че агресията му е в служба на по-висша кауза, а не плод на импулс или разрушителен нагон.
Воинът разрушава само онова, което е необходимо — корупция, тирания, потисничество и несправедливост, за да може да се появи нещо ново, чисто и по-добродетелно и стойностно. Характеристиките на Воина в неговата пълнота се свеждат до цялостен начин на живот, това, което самураите наричали Дао — Пътят. В японската военна традиция се казва, че има само една позиция, в която да застанеш срещу битката на живота — лице в лице. И само една посока — напред.
„Воинът знае чрез яснота на мисълта и чрез разпознаване на истината. Той винаги е буден, бодър и в съзнание. Никога не ‚проспива‘ живота. Умее да съсредоточава ума и тялото си в служба на целта.“
Зрелият Воин се различава от Героя по това, че той познава своите граници и реалистично преценява своите способности, докато Героят живее в романтична неосъзнатост за собствената си уязвимост, воден от младежка илюзия за безсмъртие. Воинът е напълно наясно с крехкостта на живота, той живее с идеята за смъртта като постоянен спътник без това да го парализира — напротив, прави го решителен, фокусиран, смирен и действащ така, сякаш всяко действие може да е последно.
Самураите били обучавани да живеят със смъртта като „свой вътрешен другар“, което не оставя място за колебание. Именно това усещане за непосредствеността на смъртта, кара Воина да действа без да се изгуби в мисли и съмнения, защото съмнението води до парализа. Действията на зрелия Воин, усъвършенствани чрез самодисциплина, се превръщат във втора природа. Той избягва театралността и разхищението на енергия. Контролът му е насочен преди всичко към ума и вътрешната си нагласа, защото когато умът е ясен, тялото следва.
Героят е лоялен най-вече към самия себе си, докато Воинът е отдаден на нещо по-голямо от самия него — той е лоялен на своя господар, нацията си или Бог, готов да посрещне достойно своята смърт. Тази трансцендентна отдаденост хармонизира егото със Себето (Self) — вътрешния център на целостта на човека. Той владее умствената и емоционална дисциплина, а не просто тялото. Действията му произлизат от вътрешна яснота и вярност към дълга, а не от желание за лично утвърждение — както се случва при Героя.
За разлика от повечето хора, Воинът не живее, за да удовлетвори личните си желания, а за да се усъвършенства — да се превърне в духовна сила, обучен да издържа в името на по-висша цел. Божествените носители на Християнството и Будизма също са били духовни воини — Христос, който устоява на изкушенията на Сатаната и Буда, който се изправя срещу своите демони под дървото Бодхи.
Да следваш пътя на Воина изисква емоционална непривързаност. В самурайската подготовка съществувало следното упражнение: Вместо да кажеш: „Аз се страхувам“ или „Отчаян съм“, да си кажеш: „Има някой, който се страхува“ или „Има някой, който е отчаян. Какво може да направи той по въпроса?“ Тази практика ни помага да отстъпим извън ситуациите, за да придобием перспектива и да не бъдем парализирани от емоциите, а да действаме ефективно.
Сянката на Воина
Критичната граница между зрялата форма на Воина и сянката му, е когато той се отделя от цялостния вътрешен ред, т.е. когато действа без връзка с Краля (етика), Магьосника (интроспекция) и Любовника (сърце, съчувствие). Воинът по природа е емоционално дистанциран, и това може да бъде сила, когато служи на цел. Но ако остане откъснат от другите архетипи, тази дистанция става студенина, отчуждение и жестокост. Неговите близки често се чувстват отчуждени и отхвърлени, състезавайки се напразно с неговата „истинска любов“ — работата.
➤ Активният полюс на сянката е Садистът, който изпитва удоволствие от причиняването на болка.
Самата емоционална дистанция не е непременно нещо лошо, но когато се откъсне от състраданието и смисъла, може да доведе до жестокост (със или без страст). Тогава индивидът се превръща в безчувствен палач, раздаващ насилие, вярвайки, че служи на „правдата“. Тези, които се превръщат в машини за убиване – особено в „лагерите на смъртта“, са обучавани именно в безчувствен садизъм, при това възприемайки себе си като „добрите момчета“. Често се превръщаме в онова, което мразим — революционерите нерядко се превръщат в новите тирани. Садистът пренася Насилника (Малкият тиранин – активната сянка на Божественото дете) от детството в зрелостта, като воюва срещу всичко, което изглежда „меко“ или емоционално свързано.
➤ Пасивният полюс на сянката е Мазохистът, който не използва собствената си енергия, а я проектира навън, чувствайки се безсилен, с тенденция към самонаказание и подчинение.
Този архетип пренася Страхливеца от детството в зрелостта. Ако сме подвластни на страхливия мазохист, ще търпим твърде много насилие твърде дълго време — докато накрая избухнем в садистичен пристъп на словесна или физическа агресия. Хора с компулсивни черти са особено уязвими към Сянката на Воина.
Работохолиците често понасят болка и постигат много, но неуморният им стремеж произтича от дълбока тревожност. Ако пренебрегваш психичното и физическото си благополучие, вероятно си под влиянието на Сянката на Воина. Когато липсва вътрешна увереност, човек започва да разчита на външни постижения, за да се чувства значим.
Мъжът, обсебен от „успеха“, всъщност вече е загубил. Той попада в компулсивни модели на работа, които водят до вътрешна умора и прегаряне. Тук виждаме границата между зрялата и сенчестата проява на Воина, особено в съвременния контекст: не става дума само за бойното поле, а за преработване, емоционално изтощение и идентификация със „себеутвърждаването“ чрез успех. Това е особено разпознаваемо днес, където много хора „горят“ не от външен натиск, а от вътрешна тревожност, маскирана като амбиция.
Пробуждане на Воина
Истинският Воин обаче не се саморазрушава — той е цялостен, свързан както с яснотата на ума, така и със състраданието и грижата. Самодисциплина не означава криворазбрана саможертва до изнемога. Най-висшата цел на Воина е воюване не заради самата битка, а в служба на сътворението — на новото, справедливото и свободното.
Това е Воинът в служба на Целостта (Self) — вече не инструмент на егото или страха, а активна сила за трансформация — както вътрешна, така и социална. Нашата война днес ще бъде в името на сътворяването — на новото, на справедливото и на свободното.
Архетип на Магьосника
Архетипът на Магьосника представлява психичния посредник между света на съзнаваното и несъзнаваното, между рационалното и мистичното. Това е архетипът на познанието, проникновението и разкриващата се истина. Докато Воинът действа, Магьосникът разбира, наблюдава и разчита невидимото. Във вътрешната структура на зрелия мъж, Магьосникът е този, който поддържа вътрешното знание и саморефлексия, включително и в служба на Краля.
Магът е посветен в езотеричното, т.е. вътрешното познание — преживелищно и интуитивно за разлика от екзотеричното, което е външно, теоретично и достъпно за всеки. Познание, което изисква специална подготовка при условия, че човекът е достигнал подходящо ниво на развитие на своето съзнание.
Архетипът на Магьосника вижда отвъд видимото на повърхността, открива и свързва невидимите нишки зад случващото се. В древността, когато един крал бил обладан от гняв и искал да накаже несправедливо, магът бил този, който с тиха яснота събуждал съзнанието му и го връщал към морала, доброто и справедливото. Именно така Магьосникът служи на Краля — като пазител на вътрешния ред и моралната ос.
Като носител на знание ипосредник между човека и трансцендентното, той управлява ритуалното пространство. В тази роля Магът е не просто аналитик или мислител, а Посветен Водач, който чрез своята вътрешна дисциплина помага на другия да се срещне с нуминозното (термин на Юнг за свещеното, страховитото, мистичното). Това го доближава пряко до архетипа на Мъдрия Старец, който не просто знае, а въвежда в преживяването на знанието. Неговата задача е и защитна – да дозира и канализира архетипната енергия, защото тя може да разруши неподготвения психически организъм.
Концепцията за сакрално пространство и необходимостта от „психичен съд“, който да удържа силата, е универсална и архетипна. Ако неподготвеният човек (терапевт, гуру и всеки, който се занимава официално и неофициално с психиката на човека), се опита да се докосне до божествената сила или несъзнаваното, без да е преминал през нужното посвещение и вътрешна трансформация, резултатът може да бъде опустошителен — както за него, така и за онези, с които работи. Това е същността на отговорността, която идва с достъпа до архетипната реалност. Знанието е сила, но без вътрешен контейнер (съд) — то се превръща в разрушителна магия.
Всичко това е илюстрирано в сцената с Ковчега на Завета в Библията,който символизира Божието присъствие сред израилтяните. Когато воловете, теглещи ковчега се спънали, един войник се опитал да го задържи, но бил незабавно поразен. Само свещениците като посветени магове в Божественото знание — имали право да го докосват.
Сянката на Магьосника
➤ Активният полюс на сянката е Манипулаторът
Това са мъжете (хората), които използват своето скрито знание за лична изгода, обикновено с цел власт над другите. В психотерапевтичен контекст, понякога терапевтът съзнателно задържа информация, от която пациентът има нужда, за да напредне. Скритото послание, което се предава е:
„Аз притежавам великата мъдрост, от която ти се нуждаеш, за да се подобриш. Търси я от мен и не забравяй на тръгване, да оставиш парите на секретарката ми. “
Манипулаторът задържа знанието за себе си, за да се чувства важен. Той не иска другите да се осъзнаят, защото това би го лишило от властта му, а това е форма на интелектуална доминация.
Всеки път, когато поддържаме преднамерена и стратегическа дистанция, отказваме да се ангажираме или споделим знание, което би могло да помогне на другите, или когато използваме знанието като оръжие – за да впечатляваме, да контролираме или да трупаме последователи, тогава сме попаднали под влиянието на Манипулатора. Той е продължение от детството в зрелостта на архетипа на Всезнаещия Трикстър.
Виждаме го често в съвременни инфлуенсъри от сферата на личностното развитие, които се появяват във всевъзможни подкасти, заобиколени от мистична аура и внимателно подбран имидж на „мистици“. Те имат подходящата интонация, поза на „естественост и непринуденост“, но ако се вслушате във вътрешния си глас, той ще разпознае фината измама. Те говорят на език, който резонира с нуждите на хората, казват им това, което искат да чуят и обещават достъп до вътрешни, специални „кръгове“. Около тях винаги има сякаш една „опияняваща мъгла“ от неяснота, която привлича уж с лекота, докато не разбереш, че тяхната „храна“, те е оставила още по-гладен и жаден. В подобни ситуации е ценно да се вгледаме не само в лицето на „Всезнаещия“, но и в това какви хора са привлечени около него – и най-вече защо.
➤ Пасивният полюс на сянката е Наивният или Невинният
Пасивният полюс на Сянката на Магьосника, който е не по-малко опасен от активния, се различава по това, че се маскира не зад власт, а зад престорена невинност и отказ от отговорност. Този мъж копнее за силата и статуса, свързани с Магьосника, но не е готов да поеме отговорността, която истинското знание изисква. Мъжът, въплъщаващ този архетип, често изпитва завист към живота и дълбок страх, че другите ще разкрият липсата му на жизненост и ще го съборят от неговия нестабилен пиедестал.
Пробуждане на Магьосника
Мур и Джилет описват млад мъж, който осъществява контакт със своя вътрешен Магьосник след серия ужасяващи сънища с торнадо – символ на потиснатата ярост, натрупана по време на детство с алкохолизирани родители и физически тормоз. Тази вътрешна буря разтърсва живота му и го довежда до дълбока депресия.
Терапевтът му го насърчил да нарисува торнадата така, сякаш са затворени в оловен контейнер – защитено пространство, способно да удържи тяхната сила. След това го подканил да изобрази електрически далекопроводи и трансформатори, които отвеждат енергията от контейнера към улични лампи, домове и фабрики — символ на овладяване и насочване на разрушителната сила.
Когато започнал да изразява съдържанието на несъзнаваното чрез рисуване, животът му започнал да се променя. Намерил смелост да напусне работата си и да последва мечтата си да се занимава с детски театър. Скоро след това започнали да идват предложения за работа в тази област. Това е мощен пример за алхимичния процес на трансформация –несъзнателното, символизирано от торнадото, не е „премахнато“, а канализирано и така се превръща в животворна енергия.
„Черната магия“ на неговия хаотичен гняв била трансформирана в „бяла магия“ — електричеството, което осветило новия му път и му позволило да насочи своите първични емоции в съзидателна посока.
Архетип на Любовника (Любящия)
Преминаваме от канализиране на енергията (Магьосника) към събуждане на сетивата и душата (Любовника). След като вътрешният свят бъде овладян, той може да се свърже с другия – в обич, отдаване и живот. Архетипът на Любовника е онази сила в психиката ни, която ни съживява отвътре, разпалва страстта ни към живота и ни свързва с всичко живо — с природата, с тялото, с изкуството, с другия човек. Той е ароматът на живота – без него всичко бледнее, губи цвят, смисъл и дълбочина. Любовта, разбира се, не е едноизмерна.
Древните гърци са разграничили няколко основни форми на любов, всяка от които носи различно лице на архетипа:
Агапе (ἀγάπη) – най-висшата, саможертвена любов, насочена към Бога, към Човечеството, към Невидимото. Това е любов без очакване на отплата – ти даваш, защото обичаш, не защото ще получиш.
Филия (φιλία) – любовта на приятелството и душевната близост. Взаимна подкрепа, уважение, дълбока свързаност без еротично напрежение. Това е любовта на доверените връзки.
Сторге (στοργή) – семейната любов, свързана с грижа, принадлежност и топлина. Това е любовта между родител и дете, между братя и сестри, между хора, които са свързани не чрез страст, а чрез живот, памет и грижа.
Ерос (ἔρως) – любовта на желанието, страстта и сливането. Това е любовта, която разтърсва основите на Аза, която иска да притежава и да бъде притежавана, но също така – да се превърне в едно цяло с другия. Ерос не е просто сексуално привличане — той е жаждата за тоталност, за екстаз, за трансцедентност чрез другия.
Любовникът не избира между тези форми, той признава всяка от тях като валидна и ги изживява дълбоко. Когато архетипът е зрял, човек умее да различава и да изразява подходящо всяка от формите, според ситуацията и връзката. Юнг разглежда либидото като нещо много повече от сексуално желание – като цялостна психична енергия, която включва телесни потребности като глад, жажда, сън, сексуалност, наред с разнообразни емоционални състояния.
Архетипът на Любовника въплъщава функцията на усещането, насочена към сетивния свят — цветове, звуци, вкусове, аромати, допир. Любовникът е този, който е дълбоко въплътен, наслаждава се на живота чрез игра, движение и чувствено присъствие. Обитава тялото си с удоволствие и лекота, живее в дълбока свързаност с физическия свят и съзира “Света в зрънце пясък”, както казва Уилям Блейк. Свързаността му със света не идва чрез интелекта, а по-скоро чрез чувството и усещането.
Този архетип е източникът на онова, което наричаме духовност или мистицизъм, който присъства във всички световни религии. Като мистик, Любовникът интуитивно усеща Единството на цялото съществуване и се стреми да го преживява в ежедневието си. Любовникът чувства радостта и удоволствието от общуването с животинския и растителния свят, и едновременно с това усеща тяхната болка и страдание.
Той е призван да понесе болката от това да бъдеш жив – както своята, така и тази на другите. Тук се явява образът на Исус, плачещ за човечеството – „мъж на скърби, познал печал“, както гласи Писанието. Това го свързва директно с архетипа на Любящия, който страда не само заради себе си, но и чрез състрадание към целия свят.
Архетипът на Любовника най-силно присъства в артиста, чийто личен живот често е бурен, объркан и като в лабиринт — изпълнен с възходи и падения, разбити връзки и зависимости. Артистът живее в непосредствена близост до огнената мощ на творческото несъзнавано. Както пише Юнг: „Човек трябва скъпо да плати за божествения дар на творческия огън.“
Много мъже буквално живеят за тръпката да „паднат в плен на любовта“ — и те наистина попадат в плен на мощната сила на архетипа на Любовника.
Сянката на Любовника
➤ Активният полюс на сянката е Пристрастеният любовник
В този полюс мъжът често задава въпроса: „Защо да си налагам граници, когато светът ми предлага безкрайни удоволствия?“ Пристрастеният живее за мига на наслада, заклещен в повтарящия се цикъл на удоволствието и болката. Тук имаме важна психологическа нишка, която свързва сянката на архетипа на Любовника с предишни стадии на незрялост, по-точно с Едиповото привързване към майката. Това състояние на вечно търсене и неспособност за вътрешна самостоятелност, е белег на незряла душа, която остава завинаги в позицията на нуждаещия се.
Това състояние ни пречи да „се завърнем при себе си“, затруднявайки способността ни да се отдръпнем и да погледнем на чувствата си от дистанция. Когато се окажем във връзка, от която сме зависими, често това е знак, че сме станали жертва на сенчестия Любовник. Пристрастеният Любовник е вечно неспокоен, винаги търсещ нещо, което не може да назове. Това поведение се пренася от детството в зрелостта — произтича от зависимостта от Майката, характерна за архетипа на Маминото синче (Mama’s Boy).
Тук ясно се вижда как незрялата форма на обич и привързаност в детството, може да се превърне в емоционална зависимост и неспособност за истинска интимност в зрелостта — капан, в който днес попадат много хора в търсене на „перфектната връзка“.
Това, което Пристрастеният неосъзнато търси постоянно е върховно „опиянение“. Той има затруднения с границите, защото не иска да бъде ограничаван. Ала това, от което той се нуждае най-много е себеконтрол, създавайки граници с героично усилие.
➤ Пасивният полюс на сянката е Импотентният Любовник
Когато сме откъснати и нямаме връзка със зрелия, цялостен архетип на Любовника, се оказваме подвластни на неговия пасивен полюс. Тук далеч не става дума само за сексуална дисфункция, а цялостна емоционална и жизнена блокировка. Това състояние често се явява като реакция на дълга експозиция на „високи дози страст“, които изчерпват психичната система. Човек усеща обща липса на ентусиазъм и жизненост, преживява скука, безцелност и вътрешна празнота.
Ставането сутрин или заспиването вечер се превръщат в усилие, а гласът става монотонен – отражение на вътрешната безжизненост. За съжаление, днес виждаме масовата проява на този сенчест полюс – феноменът на „емоционалната летаргия“, често срещан в съвременното общество, особено в условия на свръхстимулация и „емоционално прегаряне“.
Всичко започва да напомня онзи пасаж от Еклесиаст, който казва: „Всичко е суета и гонене на вятъра… Няма нищо ново под слънцето.“ Хората, подвластни на Импотентния Любовник, често страдат от хронична депресия. Терапевтът може да забележи, че нещо се опитва да се изрази — чрез изражението или езика на тялото на клиента. Но когато бъде попитан как се чувства, той може просто да отговори: „Не знам… просто една мъгла. Всичко е размито.“
Сенчестата проява на Импотентния Любовник завършва цикъла на сенките в мъжката психика, показвайки една от най-често срещаните съвременни форми на психичен срив — екзистенциалната празнота, депресията без конкретна причина, усещането за „живот в мъгла“. Цитатът от Еклесиаст насочва точно към тази безнадеждност и липса на смисъл, когато връзката със собствената душевност е прекъсната. Мнозина са потиснали своя вътрешен Любовник до такава степен, че им е трудно да изпитат страст към каквото и да било.
Проблемът за повечето хора не е в това, че чувстват твърде силна страст, а в това, че почти не чувстват нищо. Трудно ни е да изпитваме радост и често се оказваме неспособни да живеем живота, който някога сме си представяли, когато сме поели по своя път. Но когато успеем да се свържем с архетипа на Любовника по здрав начин, ние се усещаме свързани, живи, въодушевени, състрадателни, заредени с енергия и бодро вдъхновение към живота, работата, целите и постиженията си.
Пробуждане на Любовника
Любовникът в своята пълнота не е просто романтична фигура – той е живата връзка с битието, със смисъла, с тялото, с вдъхновението. Без него – сме „функционални“, но не и живи. Любовникът е този, който придава смисъл и поддържа останалите архетипи на зрялата мъжественост човечни и свързани с реалните борби на живота. Без Любовника тези архетипи рискуват да се откъснат от любовта и смисъла, превръщайки се в кухи, дори разрушителни сили. И обратното – Любовникът се нуждае от останалите архетипи.
Хаотичният Любовник има нужда от Краля, който да постави граници и да внесе структура и ред; нуждае се от Воина, за да действа решително и да се освободи от парализиращата чувственост; и се нуждае от Магьосника, за да придобие обективност и дистанция от поглъщащите емоции.
Това е ключът към зрелостта: нито един архетип не може да бъде пълноценен сам. Те съществуват в система, в динамичен баланс и това, което наричаме „интеграция“, е именно умението да се движим и танцуваме с тях съзнателно, според нуждите на конкретния момент.
Техники за работа
Апостол Павел пише:
„Защото не зная какво правя; понеже не върша това, което искам, а онова, което мразя, него върша.“ Римляни 7:15-16
В психологически смисъл това означава, че сме обсебени от комплекс, зад който се крие архетипната сянка— онази част от нас, която е потисната, отхвърлена, но също така изпълнена със сила и съдържание, което чака да бъде осъзнато. Изключително важно е да се изправим срещу тези негативни енергийни форми, преди да ни тласнат към действия, за които по-късно бихме съжалявали. Тъй като ние не се грижим за тях и те не се грижат за нас.
Първата от тях е това, което Юнг нарича активно въображение – метод, при който човек съзнателно влиза в истински диалог със себе си, с комплексите, със сянката и с архетипите, които живеят в нас , независимо дали се проявяват чрез позитивния или негативния си полюс. В тези вътрешни диалози често откриваме, че всичко, което тези сили наистина искат, е да бъдат забелязани, взети на сериозно и почетени. И те имат право на това. Щом бъдат веднъж признати и чувствата им приети, вече нямат нужда да се проявяват разрушително чрез живота ни. Така например, фигура, която в началото изглежда като вътрешен прокурор или съдия, може да се превърне във вътрешен съюзник и приятел.
Втората техника е наречена призоваване (invocation). Тук достъпваме архетипите на зрялата мъжественост в тяхната пълнота като положителни енергийни форми. Ако активното въображение е съзнателен и целенасочен начин на взаимодействие с вътрешните фигури, то призоваването е съзнателен и целенасочен начин за извикване на архетипните образи, които искаме да видим. То е фокусирано насочване на вниманието към дадена архетипна енергия, за да се прояви в съзнанието ни (напр. Воина, Магьосника, Краля и т.н.). За тази цел често е полезно да прекараме известно време в търсене на образите, представящи конкретните архетипи. Когато в този процес се свържеш с извикания образ, когато се отпуснеш и останеш с него, осъзнай, че ти като его си различен от фигурата.
Третата техника е да действаш сякаш вече притежаваш качествата на архетипа – подобно на актьор, който влиза в роля на сцената. Това е съзнателен начин да дадем форма на вътрешния потенциал, докато го интегрираме.
И тук е важно да се разграничи работата с въображението от потъването в света на фантазиите, където човек няма връзка със себе си и с живата реалност. Юнг подчертава, че въображението може да е лекарство, но и болест. Платон говори за света на идеите, но също така набляга на това, че идеята трябва да се въплъти, да се изрази чрез действие, справедливост, избор – иначе остава мъртва форма.
Методът на активното въображение е директен призив към действие – не да чакаш вътрешното състояние „да дойде мистично“, а да се въплътиш в него чрез акт на съзнателен избор. Така архетипите не остават абстракция, а стават психична реалност, движеща сила, нов навик и път. Не сме тук, за да станем перфектни, а цялостни.
Заключение
Преминавайки през човешката история и развитие на хората, може би зрелите мъжки и женски архетипи никога не са господствали истински в живота (или поне в нашата цивилизация). Днес изглежда живеем под проклятието на инфантилността. Така патриархатът се превръща в „пуерархат“ (от Puer Aeternus) – управлението на момчета. Очевидно е, че светът е пренаселен не само с незрели мъже, но и с тиранични, използващи насилие жени, които имитират зрялост. Истинският враг и за двата пола не е в срещуположния пол, а в сенчестите форми на собствените им архетипи. Зрелостта не е гарантирана от пол, възраст или статус — тя е психологическа реализация и духовен процес. Масово зад властовите структури, включително в семействата, стои незрялост, прикрита като авторитет.
Не мъжете срещу жените, а сенките във всеки от нас са полето на битката. Днес, повече от всякога, светът има нужда не просто от зрели мъже и осъзнати жени, нито от съвършени хора, днес имаме крещяща нужда от цялостни хора. Защото всеки човек, независимо от своя пол, носи в себе си както мъжки, така и женски принцип. Време е да погледнем противоположностите обединени и да си припомним алхимична истина за coniunctio – свещеният брак между Женското и Мъжкото – между Краля и Кралицата.
Като жена и човек усещам, че е важно да отправя послание и към жените именно в края на тази статия. Животът идва на този свят чрез нас. Жената е живот и най-свещеният символ за проявление на архетипа на Великата Майка. Независимо дали имаме свои деца или не, Принципът остава един и същ. Задачата на Майката също. (Жена – Живот, Woman – womb).
Ние сме проводник и канал, през който душата се въплъщава в материята. От състоянието на нашето съзнание зависи не само как възпитаваме децата си, но и какво поле създаваме за нашия мъж – дали го отхвърляме, дали го критикуваме или го вдъхновяваме да заеме своето място. И тук не става дума за лицемерие и манипулация, за да си „уредим живота“. Ние сме тези, които често първи усещаме нуждата от промяна, от дълбочина, от смисъл. Петър Дънов казва: „Когато жената заеме своето място, тогава ще се оправи и светът.“ Става дума за Женският принцип в човека въобще. Това, разбира се не значи, че трябва да носим света на гърба си, нито да се принасяме в криворазбрана жертва на мъжа. Но Майката е тази, която още от утробата си, задава посоката на своята рожба – тя е утробата, в която се отглеждат мъжете.
Основната задача на жената е да прочисти своя канал. Да възстанови връзката със себе си, със своето тяло, с интуицията си и с Духа. Защото когато тя се свърже с този извор, животът ще започне да тече отново — чист, естествен, осъзнат. Не сме тук да се конкурираме с мъжа и да търсим равноправие, тук сме, за да бъдем вратата към Новия живот.
Време е да започнем да култивираме и посрещаме великите човеци — онези, които с благородството на крале, с храбростта на древни воини, с мъдростта на магове и с пламъка на влюбени, ще служат като фарове на светлина в тези мрачни и хаотични времена.