Последните години много се възмущавах (добре, де – направо си се ядосвах) от нарастващата идиотокрация, израждаща се във варварство и най-вече от потресующото невежество, което днес се шири като заразен смъртоносен вирус. Когато чувах изказването, че невежеството било благословия, както и че тези, които знаели по-малко, били по-добре, направо нещо вътре в мен подскачаше като ужилено, изпитвайки желание да затвори всички вкупом в нови килийни училища и докато не си научат уроците, да не излезнат повече оттам.

След известно време, бродейки из сенките на другите и своите собствени, започнах да изследвам все по-задълбочено как се проявяват Херметичните принципи в ежедневието ми и как биха изглеждали те по въпроса с невежеството. Едва тези дни установих какво пропускам. Вътрешните ми везни изглежда не бяха в ритъм с универсалните, понеже се бях спряла само на отрицателната му страна. Сега, обаче, ще те предизвикам да надникнем в дълбочината на това какво означава невежеството само по себе си и как се проявява едновременно в неговата цялост – не само в отрицателен аспект, но и в положителен.

Етимология и смисъл на невежеството

На латински ignorantia идва от глагола ignorare — не знам/игнорирам/не обръщам внимание на. Приставката in- (не) + gnosco/gnarus – да познавам, да съм наясно. Интересно съвпадение на корена с думата гносис…

В българския език коренът на думата невежество идва от “веже-, веда, вѣд-“, старословянската ведъ – знам. „Ведящ, сведущ“ (вести), които означават знам, съвест, ведание. Поставената частица отпред „не-“ прави отрицание. Така „невежество“ е състоянието на човек, който не знае/не е веда/сведущ. Това е пряк аналог на латинското ignorantia. В понятието е съчетано отсъствие на знание и отсъствие или неизползване на знанието. Тоест, не е просто липса, но може да включва и съзнателен отказ или забрава.

Невежеството като отказ от познание (развитие)

Невежеството в тази му форма, не е просто липса на или малко знание. Противно на статистическите изчисления, не можем да измерим с кантар колко точно знам или не знам по принцип, а какво и дали знам или не знам.Понеже кой може да каже къде е прагът на максимума на знанието? Невежеството в отрицателния си полюс, е отказ от това човек да знае и да култивира стремеж да се самоусъвършенства.

Не става дума за животинската воля да трупам колкото се може повече и на всяка цена, за да изглеждам информиран, компетентен и заможен по всички възможни въпроси. Няма нужда – изкуственият интелект е тук, колкото и да не ти харесва. И ми се струва, че скоро ще разберем кой е истинският симулатор и какво точно симулира. Затова страхът от или борбата с него, е предварително загубена. Искаш – не искаш, ще се наложи да се замислиш кое е това, което те отличава като човешко същество, надарено с Разум, не просто с информация, унаследени инстинкти и предразположеност към леност. В противен случай, ще се окаже, че се бориш със самия себе си – срещу могъществото, което ти е дадено да създаваш изкуствени форми, досущ като същински Бог.

В този смисъл, това е същият страх, който се прокрадва когато става дума за собствените ти деца, които уж много приличат на теб и по всяка вероятност, си ужасен в какво се превръщат. В същите страхливи човеци като теб или обратното – в ново поколение богове, което е не по-малко ужасяващо, разбирам, понеже пробуждат неприличното и срамно чувство на съвестта, което все по-настоятелно ти нашепва за това, което не си успял да направиш или което вече си направил. Дали не се оказва, че всъщност, през цялото време се съревноваваш със себе си, макар представата за това кое е това Себе, да е плътно мъглява? Дали това е моментът, в който разбираш, че творението ти се изплъзва от твоя контрол, независимо дали поема по същите или по нови пътища?

Да го назовем директно – това е личният отказ от поемане на отговорност за себе си. Отказ да махна превръзката от очите си, да се събудя от дълбокия сън и униние, в които съм потънал и желание да видя какво, кой и защо реално стои пред мен. Какво виждам, чувам, чувствам и чии си мислите, които повтарям автоматично и механично като робот? Именно в огледалото на другите изниква ужасяващият за толкова много хора въпрос – защо въобще се държа по този начин и защо след като ясно виждам, че нещо очевидно не работи, продължавам още по-настървено да го правя, сякаш съм хипнотизиран от невидим враг?

Дали в действителност основната ни работа е да спасяваме света? Ако да, от кого го спасяваме, всъщност? И можем ли да го спасим, ако нямаме представа кой съм аз на инвивидуално ниво? Ако смятам, че невидимият враг е толкова могъщ, че се ужасявам само при мисълта за него, не усилвам ли неговата сила още повече? И къде е Бог в това уравнение за теб? Кой е тоя Бог, който е Всемогъщ, а не може да се справи с невидимия враг в теб? Негова работа ли е или е твоя? Защо още от Древността са ни завещали посланието „Познай себе си“, което е изписано по древните храмове? Може ли някой друг вместо мен да познае кой съм аз? Когато повече хора започнат да си задават тези въпроси, може и да продължим заедно със сътворяването на света, който иначе се оказва отдавна спасен… Дотогава, обаче, май се налага да потанцуваме още известно време с казаното от Махатма Ганди:

„Вие трябва да бъдете промяната, която искате да видите в света.“

Преди повече от година, когато попаднах на есето „Борбата с невежеството“ на Рьорих, публикувано в забележителното списание Палитра, знаех, че един ден ще дойде моментът да го споделя. И понеже този миг настъпи, споделям част от него в оригиналния му вид.

Борбата с невежеството – Николай Рьорих

„Още през V век преди нашата ера от Изток се раздадоха благословените думи “Невежеството е най-тежкото престъпление”. След това и великите отшелници от първите векове на християнството заповядаха, че “невежеството е ад”. И наистина, от тази тъмна пропаст се раждат всички братоубийствени престъпления, светът се изпълва с онази лъжа и тъмнина, която способства на най-грозните, най-жестоките и отвратителни деяния.

Да се поглъща храна още не значи, че се живее. Също така да бъдеш грамотен още не означава да бъдеш просветен. Грамотността е естествено хранене, но ние виждаме, че както храната може да бъде и полезна, и вредна, също така и значките за грамотност могат да служат и на Светлината, и на тъмнината. Просвещението и Културата ще бъдат синоними. Както в едното, така и в другото наименование се съдържа готовност за безпределно познание. В горнилото на такова постоянно обновление на съзнанието, се очиства и същността човешка. При този честен и неограничен труд на знанието, хората се облагородяват и започват да разбират какво представлява служенето на човечеството и мира. Истинският учен има отворени очи и мисъл, която не е стеснена.  Но, както  всичко в света, окото трябва да бъде възпитано, и мисълта трябва да бъде възпитана.  Още с първите крачки на образованието, светлото допускане и разкриване на хоризонтите трябва да влиза в основите на началното училище. Знанието трябва да бъде освободено от условните рамки. Знанието е път към радостта, но радостта е особена мъдрост.

Ученият и художникът знаят значението на думата “вдъхновение”. Те знаят какво представлява прозрението, в което им се откриват нови по-изтънчени форми и се познават досега незабелязани, а може би и позабравени високи енергии. От далечните векове вече е настъпило осъзнаването на това, че мисълта е енергия, мисълта е светоносна. Отдавна, много отдавна някои хора са знаели, че мисълта може да бъде внушавана или по-точно – предавана. Но дори и такава стара истина едва в последно време, пред очите на днешното поколение, влезе във всекидневието на мисленето на учените.

“Всяко отрицание на истината е невежествено и вредно не само за самия отрицател, но и пространствено. Противоборството против истината заразява пространството; но има още по-отвратително действие, когато хората, веднъж познали истината, след това отстъпват от нея. Безумно е това отстъпление в тъмнината! Могат да бъдат открити случаи в историята на човечество, когато вече са се постигали частици от Истината, но след това, по причина на крайно невежество, някои лъжеучители са се опитвали отново да скрият от народа непреложното положение на нещата. Получавали са се актове, които някога ще се разглеждат като позорни страници на историята. При това не са се давали никакви доказателства, но се е заповядвало да се отрича очевидността. Сякаш неверие в слънцето се е предписвало, защото някой, поради слабо зрение, не е можел да погледне към слънцето. Някой, поради незнание и егоизъм, е забранявал и на другите да знаят действителността. Нека хората да си припомнят, колко отстъпления  в тъмнината са ставали през различните векове. Може би такива спомени ще подтикнат човечеството към честност и справедливост”.

И така, всеки за когого Просвещението и Културата не са празен звук, трябва в своята област според силите си да се бори с невежеството. Нека никой не казва, че той няма възможност за това, – това би било лъжа. Невежеството – и явното и тайното, с всичките негови преструвки и хитрост (увi!), съществува навсякъде. Във всяко ежедневие ясният ум може да види какъв прах и мърсотия трябва да бъдат почистени. И сега, когато в света гърмят топовете и конкурират отровните газове, именно тогава всяка борба с невежеството ще бъде особено нужна. Ще бъде необходима отбраната на всичко най-хубаво, прекрасно и просветено.

“Борбата с невежеството трябва да бъде световно явление. Нито един народ не може да се хвали, че е достатъчно просветен. Никой не може да намери достатъчно сили, за да надвие невежеството в единоборство. Знанието трябва да бъде всемирно и подкрепено при пълно сътрудничество. Пътищата за предаване на съобщения на знаят прегради, също така и пътищата на знанието трябва да процъфтяват при обмена на мнения. Не трябва да се мисли, че някъде достатъчно е направено за образованието. Знанието толкова се разширява, че е необходимо постоянно обновление на методите. Ужасно е да се гледат вкаменените мозъци, които не допускат нови достижения. Всеки отрицател не може да се нарича учен. Науката е свободна, честна и безстрашна. Науката може мигновено да измени и да просветли въпросите на мирозданието. Науката е прекрасна и затова безпределна. Науката не понася забраните, предразсъдъците и суеверията. Науката може да намери великото дори в търсенето на малкото. Попитайте великите учени – колко пъти най-изумителните открития са ставали в процес на обикновени наблюдения. Окото е било отворено и мозъкът незапрашен. Пътят на можещите да гледат свободно ще бъде път на бъдещето. Именно борбата с невежеството е неотложна, както с разложението и тлението. Не е лека борбата с тъмното невежество, то има много съучастници. То се приютява в много страни и се прикрива с различни облекла. Нужно е да се запасим и с мъжество, и с търпение, защото борбата с невежеството е борба с хаоса”

Продължавайки в духа на невежеството и развитието на културата, да видим сега какво се случва с него в положителния му полюс през погледа на един от най-известните свещеници и духовници в Западна Европа, живял по времето на Ренесанса. Неговото име и дело продължават да изплуват като фар за неуморно търсещите и до днес.

За Ученото незнание – Николай Кузански

Николай Кузански (1401‑1464), известен като Николас от Куза (Nicolaus Cusanus)  е католически свещеник и полимат, изявен теолог, философ, юрист, математик и астроном по времето на ранния Италиански Ренесанс. Той е един от първите германски представители на Ренесансовия хуманизъм, оказал както силно духовно, така и политическо влияние върху Западната европейска култура. Забележителен пример за това, са неговите мистични и духовни трактати, както и активното му участие в борбите за власт между Рим и германските държави в рамките на Свещената римска империя. Като папски легат в Германия от 1446 г., през 1448 г. е удостоен от папа Николай V със сан „кардинал“ за своите заслуги, а две години по-късно става княз-епископ на Бриксен. През 1459 г. е назначен за викарий-генерал в Папската държава.

През 1440 г. се появява неговият първи голям философски и духовно-научен трактат „За Ученото незнание“ (Docta Ignorantia), който е преведен и адаптиран на български език през 1993 г. Вероятно това е единственият, а ако не, то един от малкото негови трудове, които са преведни на български език. Следващите редове са част от встъпителната студия на проф. Радев, които споделям в оригинал.

„Чрез „За Ученото незнание“ Николай Кузански въздига съзнанието за ограничеността на собственото знание във всеобща гносеологична норма. И почти в духа на Сократ, той иска да лиши от всякаква репутация онова знание, за което въпреки външните си ефекти, истината остава един мираж. Защото човешкото знание се реализира в непрекъснатото присъствие на незнанието за Абсолюта. То е само достигнатата стъпка в безкрайния път към истината, която никога не може да бъде „цяла“. И най-дългите дистанции са само нищожни точки от великия и безкраен път към действителното знание. Извън тесните граници на реализуемите постижения, винаги ще остава респектиращата област на незнанието. Коренът на знаещото незнание е в съзнанието за неуловимостта на точната истина.

Човешкият разум се отнася към истината, както възможността към абсолютната необходимост, която в края на краищата си остава вечната цел на познанието. А нали и научното изследване се отнася до съизмеримостта, основана на сравнението на относителни неща и величини? Напротив, Ученото незнание е адресирано към Безкрайното, което е абсолютно и несъизмеримо с нищо друго. То остава като всеобщ ориентир, към който е насочена целокупната познавателна дейност на човека. Извън пределите на знанието е не вярата, а Ученото незнание, схванато в качеството му на всеобща норма на творческото начинание на индивида. Зад и извън реалните постижения на знанието, остава незнанието, което добре схванато, е ученото незнание — такава е теоретико-методологичната алтернатива на догматично-схоластичното мислене.

Индивидът е „човешкият Бог“ (homo quasi Deus), който твори „логическото битие и изкуствените форми“ („Берил“, 3), създава елементите на селенията на своя свят. Неговото най-безкористно действие е търсенето на истината, в която се синтезира знанието и доброто. И човешкото щастие се състои в изкуството да се твори животът и открива радостта, благодарение на рационалните начала, които индивидът носи в себе си. Познанието спада към големите образци на човешката добродетел, но и нейните форми подпомагат достигането на висшите принципи на знанието и са „хлябът на интелектуалния живот“. Всяко действие се възнаграждава, когато стимулира разума и култивира доброто в индивида. Сред философите, делото на които непосредствено и най-силно стимулира културно-историческия процес на Възраждането, Николай Кузански е една от най-ярките и престижни фигури на хуманизма, крупен представител на науката и забележителен предшественик на новата философия.“

Всяка истина е полуистина

За Кузански Docta ignorantia не е пасивно състояние, а активен подход, който надхвърля рационалното и спекулативното чрез съзерцанието, чрез съпоставяне на крайното и безкрайното. Знанието винаги е относително, подвластно на промяна, винаги с перспектива, а Абсолютното остава недостъпно за чисто рационалните инструменти. Той говори за coincidentia oppositorum — съвпадение на противоположностите или синтезът, в който ограниченият разум и мистичното се срещат. В психологичен контекст, за същото говори и Карл Юнг – обединението на противположностите.

Docta ignorantia е начинът да се преодолее фиксираното и догматично знание. Ученото незнанение не е отказ от знание, а осъзнаване, че знанието е винаги непълно, че за някои въпроси (като Бог, безкрайността и смисъла) съществува „знание чрез незнание“. Docta ignorantia не е „глупост“ или „липса на знание“, а признание на границите на знанието. Това е Учено незнание → невежество, което е преминало през знанието. Става дума за парадоксално Висше незнание. Kолкото повече научаваме, толкова по-ясно осъзнаваме колко е непостижимо Абсолютното. То е акт на смирение, който отваря място за мистично съзерцание. Например – учен, който знае, че всяка теория е временна и условна, е по-близо до истината от този, който твърди, че има окончателни отговори. Което не значи отстъпление от истината, макар и да не е цялата истина.

Всичко това съответства на установеното от Сократ „Аз знам, че нищо не знам“ – т.е. човешкото познание е ограничено, но Божественото е безгранично. Същото съответствие откриваме и в седемте Универсални Херметични принципи, които са общото между всички философии, култури, религии и пр. Принципът на Полярността (Двойствеността) гласи, че всяко нещо има две страни, две противоположности, които са еднакви по същност, но се различават по степен, а крайностите се срещат и всички парадокси могат да бъдат съгласувани. 

Принцип на полярността – Херметизъм

Как изглежда парадоксът на невежството като отказ от познание и приемане на собствените граници като път на смирение пред Безпределното? На пръв поглед, първото е отрицание на знанието. Второто е надхвърляне на знанието. И все пак — и в двата случая имаме липса на знание. Но същността им е различна: едното е негативна празнота (празнота от страх и отказ), другото е положителна празнота (празнота от смирение и откритост).

Как да ги съгласуваме чрез Полярността? Принципът гласи, че противоположностите са еднакви по същност, но се различават по степен. В този случай, същността е „не-знанието“. Степента е съзнателност. Така „невежеството“ и „Ученото незнание“ се намират на една и съща ос: в единия край е несъзнателното бягство от знание, а в другия — съзнателното смирение пред границите на знанието.

В синтез, можем да кажем, че невежеството е сянката на docta ignorantia. То е незнание, но без осъзнаване, без Светлина. Docta ignorantia е трансформирано незнание: същата празнота, но вече озарена от съзнание. И двете страни говорят за незнание, но докато едното е затворена врата, другото е отворен прозорец.

Това е хармонизирането според Принципа на Полярността. Едно и също явление – липса на знание, може да бъде или падение, или възвисяване, според степента на съзнателност.

Карл Юнг и аналитичната перспектива

Чрез погледа на Юнг и езика на аналитичната психология, можем да видим проявата на полярността през архетипа на Сянката, където потиснатите съдържания са форма на вътрешно невежество — не искаме да знаем. От друга страна, процесът на индивидуация изисква признание, че не познаваме себе си напълно, за да поемем по пътя на Себето (цялостната личност) – това бигло да бъде docta ignorantia. Невежеството е едновременно опасност (ако остава несъзнавано) и благословия (ако се приеме смирено като врата към дълбините).

Обобщение

Докато подготвях тази статия, изведнъж ми изскочи мисъл, която досега не бях ползвала съзнателно, затова й обърнах внимание откъде идва и реших да видя каква връзка има с настоящата тема.

„Блажени нищите духом; защото е тяхно царството небесно.„

Матей 5:3

Както винаги, докато се потапям в конкретна тема, започват да изплуват образи и мисли, които някак магично свързват помежду си нишките на минало, настояще и бъдеще. В следващия миг, сякаш пред мен се появява ключ, идващ от центъра на темата и получавам отговора, който съм търсила. Началото и краят се обединяват. „Блажени са нищите духом“ не значи буквално тези, които са бедни и лишени материално, духовно и психически по една или друга причина, а онези, които съзнават собствената си ограниченост. Те не се опиват от илюзията на всезнанието, нито се затварят в гордeливото невежество. Те са тези, които изпразват и прочистват своите съдове, готови да бъдат изпълнени със Светлина. В това смирено незнание се крие истинската мъдрост и началото на вътрешното Царство.

Библейското „Блажени нищите духом“ е мостът между религиозната перспектива (пробуждащо смирение пред Бога), философската (Николай Кузански за „Ученото незнание“), културно-етичната (Рьорих и борбата с гротескното невежество) и психологическата (Юнг и приемането на Сянкатата по пътя на индивидуация). Според Кузански, незнанието е Висша форма на знание (смирено знание за незнанието). Според Рьорих, незнанието е врагът на културата и духовното израстване. Според Юнг, незнанието е вътрешна Сянка, която ако бъде осветена и призната, става път за трансформация и отваря вратата към Несъзнваното.Тогава започва да се разкрива красотата от алхимичния синтез на думата „невежество“, който води до съвпадение на противоположностите (coincidentia oppositorum).

Сега остава да видим можем ли наистина да се научим да не знаем, особено във време, в което всеки знае всичко, по всички въпроси и на всяка цена…

Източници:

Кузански, Николай, За Ученото незнание (Docta ignorantia), Наука и изкуство, 1993

Рьорих, Николай, „Борба с невежеството“ сп. Палитра, бр. 20, октомври–ноември 2005, http://www.palitrabg.net/20rb.htm

В случай, че съдържанието Ви вдъхновява и чувствате зов за по-дълбоко свързване чрез живи формати и дискусии в Дом за култура Единение, може да разгледате Уикенд програма „Единение“ .