„Ако човек осъществява докрай своето вътрешно намерение, той може да открие не само значителна част от истината за себе си, но и да спечели психологическо предимство:
ще успее да признае себе си достоен за сериозно внимание и искрен интерес. Така той заявява собственото си човешко достойнство и прави поне първата крачка към фундамента на своето съзнание...“

Карл Юнг, Скритият Аз

В романа „Прекрасен нов свят“ (1932 г.) Олдъс Хъксли разкрива архетипа на личната и колективна сянка, който заличава всяка болка и страдание в един нов и съвършен свят. За разлика от и прилика с дистопията в „1984“ на Оруел, Хъксли пророчески описва свят, управляван от новата „нежна“ тирания, основана на конформизъм, удоволствие (чрез наркотика Сома) и програмирано щастие. Гражданите са обусловени още от раждането си да обичат своето подчинение, да прегръщат консуматорството и да се отказват доброволно да разсъждават самостоятелно в едно стабилно, но кухо общество, което елиминира истинската свобода, изкуството и индивидуалността. Всичко това, в името на универсален, „безболезнен“ контрол и без никакви страдания. Романът не говори за външен враг, който умишлено иска да навреди на хората, но провокира дълбоки въпроси за човешката природа и самопознанието като път към усъвършенстването, към което ни е заложено по природа да се стремим.

По романа на Хъксли е създаден и впечатляващият сериал Brave New World (2020), който пресъздава изключително живо как контролът се осъществява посредством хедонизъм, чрез който хората винаги са заети с всевъзможни сетивни удоволствия, докато индивидуалността систематично се елиминира чрез предварително определени роли, кондициониране и отказ от дълбоки емоции, критично мислене и автентично изкуство. В това общество хората са доброволни роби в една стабилна, сигурна и съвършена, но дълбоко бездушна и лишена от духовност социална система, в която индивидът не е субект и никой не носи лична отговорност. Човекът създава изкуствения интелект, който по негови команди сътворява един съвършен нов свят, в който хората няма нужда да мислят изобщо за нищо. Етиката вече не е въпрос на съвест и морал, но е превърната в инструмент за поддържане на контролирания изкуствен ред. Колкото по-послушен си, толкова „по-етичен“ си и толкова по-силно рецитираш „етичните и високи стандарти“. Самият роман и пътешествието на главните герои, които поемат по пътя на самопознанието, разкриват универсалните архетипи, които Карл Юнг и аналитичната психология разглеждат.

Свобода и робство

В „Скритият Аз“ (The Undiscovered Self) Карл Юнг разглежда съвременните условия на живот и къде е мястото на индивида в тях. Това е човекът, който рискува да загуби комфорта на „всички правят така“, за да поеме по собствения си път, следвайки сякаш незибежно това, което му нашепва вътрешния глас в условия на технологичен, политически, икономически и цивилизационен преход, в който се намираме.„Свободата (бутнът) и робството са корелати, неделими един от друг. Оттук властолюбието и повишеното недоверие проникват в целия обществен организъм – от горе до долу. Освен това, за да компенсира хаотичната си безформеност, масата автоматично си създава „водач“, който, така да се каже, неминуемо става жертва на инфлацията на своето Аз-съзнание (его). Историята дава многобройни примери за това. Логично е, че подобно развитие неизбежно започва от момента на омасовяването на индивида. С възникването на агломерациите и струпването на огромни човешки маси, индивидуалността изчезва, а към това се прибавя и един от главните фактори за омасовяване – научният рационализъм, който лишава индивидуалния живот от неговите основания, а с това и от достойнство. Човекът като социална единица е загубил своята индивидуалност и се е превърнал в абстрактен статистически номер в дадена организация. Оттук наттатък той може да играе единствено ролята на взаимозаменяема незначителна единица.„

Колкото по-многолюдна е тълпата, толкова „по-малоценен“ е отделният човек. И ако завладян от усещането за своята незначителност и малоценност, отделният човек загуби смисъла на живота си, който в никакъв случай не се изчерпва с общественото благоденствие и по-високия жизнен стандарт, той вече ще е поел по пътя към държавното робство и без своето знание и воля, ще утъпква пътя към това робство. „Който гледа единствено навън и вижда само „големите числа“, няма какво да противпостави на свидетелствата на сетивата и разума си“. Само че точно това прави днес целият свят – хората са очаровани и завладени от статистическите истини и големите числа, и ден след ден биват убеждавани в нищожността и безсилието на отделната личност, която не представлява и олицетворява някаква масова организация. И обратно – всеки отделен човек, който видимо илиза на сцената на света и чийто глас се чува от широк кръг от хора, изглежда на безкритичната публика като явен носител на определно масово движение, респективно на обществено мнение. И главно по тази причина става съюзник или противник. Тъй като в случая, масовата сугестия обикновено надделява, остава неясно дали посланието на този човек е негово собсвтвено дело, за което носи лична отговорност или просто функционира като рупор на колективно мнение.

При тези обястоятелства, за жалост са разбираеми постепенно растящата несигурност на индивидуалната оценка и произтичащата от нея максимална колективизация на отговорността, която се прехвърля от отделния човек върху определена корпорация, в каквато днес са се превърнали и университетите. Всъщност, тъй като съм работила в една от най-големите корпорации в света Emirates, приликата между подобни корпорации и институциите, включително тези в България, са значително повече, въпреки културните различия, които все повече избледняват днес. Избледнява и отслабва паметта, а оттам и волята. Как когнитивно ориентираните учени биха обяснили масовата загуба на памет за събития, случили се едва преди 20-30-50-100 години? А преди 1000? И това, че хората не помнят, защото обикновено не им е удобно, означава ли, че всичко случило се дотук с човешкото развитие и света е изчезнало? Какво тогава са вродените инстинкти, които въпреки всичко живеят в нас и носят унаследена информация от нашите предци? Какво биха показали резултатите от модерните изследвания на екзекутивни функции, сред които е и паметта? И може ли високото IQ да замени липсата на базови културни и психологични познания за човека? Ако съвременните учени не правят разлика между интелект и интелигентност, тогава за каква наука можем да говорим въобще?

Механизмите са винаги едни и същи. Университетие не правят изключение. Понеже днес в новия режим на „етична“ тирания в глобален мащаб, доброволното подчинение в името на „стабилността и сигурността“, се котира най-много илюзията за „свобода и многоообразие“, което парадоксално потиска именно всякаква индивидуалност и разноообразие. Мисля, че съвсем практично можем да го наречем „етично обезличаване“.

Юнг пише: „Когато отговорността се прехвърли на корпорацията, индивидът все повече става функция на обществото, което от своя страна поема функцията на носител на реалния живот, макар че по същество не е нищо друго, освен идея, каквато е и държавата. И обществото и държавата се хипостазират, придобват автономност. Държавата се превръща в някаква полуодушевена същност, от която се очаква всичко. В действителност, тя се явява само камуфлаж за онези индивиди, които умеят да я манипулират. С това, първоначалната конвенция за правовата държава деградира до положението на примитивна обществена форма, до комунизма на първобитното племе, подчинено на автокрацията на вожд или олигархия.“

Демокрация и тирания

В „Държавата“ Платон разглежда как изглежда справедливата държава, нейното устройство, както и това кой за какво отговаря според неговите възможности и реален капацитет. В диалога той анализира пет форми на държавна уредба, всяка от които със своите недостатъци, включително и хората, които са подобни на всеки един от тези пет вида държавна уредба. Първата е наследствената власт или наетата царска управа, при която имаме Цар и това е режимът на аристокрацията. Според Платон това е най-развитият режим и отправна точка за идеалната държава. Митологията и приказките за царя разкриват мъдро какво се случва, когато той е справедлив, когато не е и как това се отразява на народа. „Втората, възхвалявана от мнозина, е критската или спартанската – тимокрация; следващата, възхвалявана на трето място, се нарича олигархия – управление, което е изпълнено с много злини; от тази държавна уредба се отличава и следва след нея – демокрацията, а тиранията, която се отличава от всички споменати управления, е петата и най-голяма злина за държавата. „… Видовете хора трябва да бъдат толкова, колкото са и държавните уредби. Или смяташ, че държавните уредби произхождат от нищо, а не от нравите в държавите, които нрави натам влачат другите, накъдето сами пълзят?… Следователно, ако видовете държавни управления са пет, то и душевният строеж на отделните хора са били пет вида.„

Всеки следващ режим, съдържа качествата и на останалите, респективно при хората е същото. Така демокрацията произхожда от олигархията и тиранията от демокрацията. Кое е това основно благо, което демокрацията определя? – Свободата. Защото в държава с демократична уредба, свободата се смята за нещо прекрасно и само в такава държава заслужава да живее всеки, който по природа е свободен. Ненаситната жажда към такова благо и пренебрегването на други блага, изменят управлението и подготвят нуждата от тирания. „Когато държава с демократична уредба е жадна за свбода и попадне на лоши виночерпци за управници, и повече, отколкото трябва се опива от свободата в несмесен вид, наказва своите управници, ако не са много снизходителни и не осигуряват голяма свобода; тя ги обвинява като престъпници и олигарси.“

„…После те тържествено и с голям хор въвеждат в нея надменност и безредие, безпътство и безсрамие, като всичко това превъзнсят и наричат с хубави имена – надменността наричат добро възпитание, безредието – свобода, безпътството – великолепие, а безсрамието – мъжество.“

Платон, Държавата

Като бъдат съпоставени всички тези неща, забелязваме и главното – тиранията като управление прави душата на гражданите толкова чувствителна, че когато някой проявява дори и най-малката покорност, хората негодуват и не понасят. Такива граждани не се интересуват нито от писаните, нито от неписаните закони, за да не им бъде никой господар. В действителност, това, което се осъществява в неограничени размери, обикновено се подлага на голяма промяна в противоположното, както става при годишните времена, при растенията и при телата, а не по-малко и при държавните уредби. „Затова прекалената свобода естестевено трябва да премине както за отделния човек, така също и за държавата не в нещо друго, а в преголямо робство... Естествено е тиранията да произлезне не от друга държавна уредба, но от демокрацията, т.е. от най-голямата свбода да се появи най-голямото и най-жестокото робство.“

Психология на тиранията (в институцията)

Карл Юнг разглежда тиранията като проява на колективна психологична болест, възникваща тогава, когато индивидите загубят връзка със своето вътрешно ядро (Себето) и започнат да проектират неинтегрираната си сянка (потиснатата негативност) върху „изкупителни жертви“. Именно в този морален вакуум се ражда авторитаризмът. Според Юнг лекът за това състояние е именно процесът на индивидуация чрез самопознание, за да бъде възстановен вътрешният баланс и да се противостои на колективната делюзия.

В този смисъл, тиранията се проявява в различни форми, сфери и отношения, но когато тя е завладяла културата, образованието и науката, тогава вече говорим за държавен режим. Държавата обаче, е съвкупосността от нейните граждани. Следователно тиранията е започнала да живее в отделния човек. Тъй като днес живеем в глобален свят – тираничният режим започва да проличава на глобално ниво. Тя се появява като естествено следствие от духовна празнота и свръхзависимост от външен авторитет с догматичен ум.

„Нарастващата зависимост от Държавата е всичко друго, но не и здравословен симптом; това означава, че цялата нация е на път да се превърне в стадо овце, което постоянно разчита на пастир да го води към по-зелени пасища. Овчарската гега скоро се превръща в железен жезъл, а пастирите – във вълци.„

Карл Юнг, Цивилизация в преход

Институция етимологично произлиза от латински institutio и означава „установяване, нареждане, устройство, а глаголът instituere – „установявам, подреждам, обучавам, въвеждам в ред“. Коренът statuere означава „поставям, установявам, правя устойчиво“. Следователно, институцията е установен ред и правила, трайна форма, начин на действие. В правото, правният институт е съвкупоност от норми, които уреждат определен вид обществени отношения. Например, бракът е институт на семейното право, респективно институцията представлява социално установена форма, която поддържа реда, прилага правила (норми) и установява легитимност. Какво се случва с нея, обаче, когато режимът и условията в държавата налагат института на тиранията?

Юнг разглежда „Волята за власт“ на Ницше като първичния жизнен инстинкт, противопоставяйки я на любовта (Ерос), като отбелязва, че доминацията в едната сфера, често води до потискане или компенсаторна проява в другата, което създава вътрешно психично напрежение. Следователно, волята за власт се проявява като доминация над другите само тогава, когато нейната енергия не е трансформирана в потенциал за себеосъществяване, респективно поемане на отговорност за собсвтения си път. Когато тази енергия е небалансирана, тя се превръща в сянка на егото спрямо любовта (Ерос), което води или до борби за власт или до обезсилване – подчинение.

Аналогично, тиранията в университетската институция днес, възниква когато самият колектив не може да понесе властта на индивидуално ниво. Тогава индивидът в такъв колектив, вече се е отказал да поеме отговорност в собтвения си живот, което означава само едно – че се е отказaл от вътрешния си авторитет. Така проектира своята лична сянка навън, която се слива с колективаната сянка на групата и проекцията за нереализирана власт се изразява в „наказание и санкциониране на лошия друг“, изпозлвайки все по-кухи и лишени от смисъл „етични норми“, прикриващи собственото им насилническо безсилие.

Юнг свързва институционалната тирания с модерната духовна празнота, особено при западания човек, при която индивидите, загубили връзка с архетипа на Себето и вътрешния смисъл, проектират тази липса върху външни авторитети. В резултат, колективът се превръща в маса, податлива на демагогия и на онова, което Юнг нарича „Тирания на ума“ – онази рационалност, откъсната от несъзнаваното и от способността за себерефлексия. Загубата на вътрешен смисъл не е просто екзистенциален проблем, а дълбоко психологическо разместване, при което регулативната функция на Аз-а (его-то) отслабва. Когато личната ценностна система не е интернализирана, моралният избор престава да бъде вътрешен акт и се измества към външни норми и авторитети. Така институцията започва да замества съвестта, а нормите — личната отговорност. Прекомерният рационализъм потиска вътрешната истина, а масовата психология, движена от проекции от колективното несъзнавано (например архетипът на сянката), дава власт на тирани, защото хората проектират собствената си тъмнина върху „изкупителни жертви„, създавайки по този начин социална нестабилност и авторитарни режими.

Паралелно с това, социално-психологическите изследвания показват, че тиранията не възниква единствено чрез злоупотреба с власт, а и чрез групови провали, загуба на лична идентичност и отказ от отговорно упражняване на власт. Съпротивата срещу подобни процеси изисква не просто противопоставяне на властови структури, а развито самопознание и зряло колективно действие, което изключва мълчаливото подчинено съгласие на очевидно лишени от раузм хора и правила.

Под „Тирания на ума“ Юнг визира инфлацията на рационалността, която е откъсната от несъзнаваното, афекта и активното въображение. Когато несъзнаваните съдържания, като архетипите на Сянката, Персоната и инстинктите като цяло, не бъдат разпознати и интегрирани, те не изчезват, а се завръщат в колективна форма, често като фанатизъм, идеологическа догма или морално осъждане. Така „умът“ започва да служи не на диалога, а на легитимацията на насилие.

Изтласкването на развитието на индивидуалността, както и (привидно) загубеният мост между древното познание и съвременния човек, изпъкват силно в съвременния институционален контекст, където отказът от субектност, подмяната на смисъла с формализъм/догматизъм и етичната реторика без отговорност, са превърнати в норма. В тази връкза, академичната и образователна среда предоставя богат емпиричен материал за наблюдение на тези процеси в действие и поставя сериозни и наложителни въпроси – кой, как, защо и на какво учи младите хора? Дали препълнената автобиография от 30 страници на един доцент доказва неговата квалификация и компетентност, когато при такъв човек лиспсва очевидна жива интелигентност и здрав разум, например? И какво се случва, когато психолози, които работят с деца и родители, са способни на доказани и документирани низости и измама? Какви решения взема академичното ръководство и въобще ръководителите на образователни институции относно такива престъпления? И какви са качествата на ръководителите, които имат правомощията, респективно отговорността да вземат законосъобразни и целесъобразни решения? Могат ли въобще да го правят, ако принципите на правото вече не значат нищо за хората и липсват справедливи и разумни законодатели?

Деградация и когнитивна дисоциация

Начинът, по който стандартизираното научно образование и масова култура уеднаквяват хората, лишавайки ги от автентичен избор, налагайки догматична авторитарност, която поставя социалната единица над личното прозрение и рефлексия, води до все по-масово оглупяване и безумие, изразяващи се често в неконтролируеми емоции и разпад на културните ценности.

Когато образователна и академична институция, призвана да работи за възпитание на истината, познанието, науката и отговорността, започне открито да лъже, да укрива документи, да си позволява да изопачава факти и да манипулира официални процедури, това вече не е частен проблем, а симптом на по-дълбока институционална регресия и когнитивна дисоциация. Следващият случай предствлява емпиричен пример за това как описаните дотук механизми функционират в подобна среда, когато отказът от субектност премине в открито отричане на реалността и деградация на съзнанието.

Парадоксално и едновременно закономерно, същите тези хора, които преподават в полето на когнитивната наука и психология, докато забраняват споменаването на душата (понеже според тях тя няма място в „науката психология“, въпреки че това е нейният основен предмет), самите те изглежда, че преживявят когнитивна дисоциация. Това е състояние на вътрешен конфликт, причинен от противоречие между вярвания, идеи, ценности и действия, вследствие на което съзнанието се стреми да намали това напрежение, като рационализира, изкривява реалността или променя нагласите си. Докато дисоциацията като защитен механизъм е „откъсване“ от стрес, когнитивната дисоциация (или дисонанс) е свързана с несъответствие между мислите и действията. При нея се наблюдава това, което ще разгледаме в настоящия случай – при наличие на конфликт, човекът или групата променят убежденията си, като изкривяват реалността, за да пасне тя на неговите/техните действия. Наред с това, се добавят нови убеждения – рационализации, които да оправдаят поведението, включително омаловажаване на самия конфликт, но най-вече – извършените действия.

Реален емпиричен случай от академична среда

След семестриалното си завършване (2 години) дипломант по психология на развитието разработва магистърска теза в продължение на 9 месеца под научно ръководство на тема: взаимовръзката между кариерна адаптивност и изграждане на кариерата при юноши. През този период дипломантът минава редица етични проверки и комисии – на тема, методология, ръководител, изследване и най-вече – проверки за подчинение. „Високите и научни стандарти“ по-скоро целят да тестват прага на подчинение, отколкото реално знание. Наблюдава се, че който не може да мине този „праг“ на висока „етика и научни стандарти“, бива наказван с подмолен опит за блокиране достъпа до дипломиране и явна забрана за мислене, разбира се.

Дипломантът се озовава в среда, където студентите плачат (буквално), че не могат да се дипломират с години, а преподавателите публично признават, че изпозлват „статистиката“ като начин, с който да „регулират“ кой става за психолог според тях и кой не. Същинска „психодрама“ в действие. С други думи – всички влизат, но малцина излизат, ако устискат на фона на разиграващата се психодрама и успеят да съхранят здравия си разум, в случай, че такъв е бил наличен изначално, разбира се. На изхода е Цербер и трябва да си Херкулес, за да излезнеш заедно с него… Ползваният език (устен и псимен) сред преподавателите по-често се среща сред надзиратели в затвор, отколкото в университет, още по-малко в департамент по психология.

На студентите (сред които повечето в зряла възраст 30-40 г.), се внушава, че не са достойни да разсъждават по психологични въпроси, понеже те нямат 30-годишен стаж на настолни психолози, които нямат и понятие от човешката природа. Цари повсеместен хаос, липса на ред, структура, ясни правила и култура на базово ниво на общуване, а студентите понеже са платили солена и всиока цена за това „обучение“, за да вземат поредна диплома (по една или друга причина, но това е друга тема), трябва или да се подчинят на безумието или да предприемат решителни действия в посока, която да ги отведе до въпроса защо склоняват глава пред подобен фарс и гротеска. И най-вече – дали биха изпратили собствените си деца на обучение в такава среда? Освен, ако в действителнотост не приемем, че истинското обучение е всъщност пътешествието на Херкулес (Херакъл)…

Избраната от дипломанта тема е актуална, а резултатите от проведеното изследване показват реалността на настоящите тенденции сред младите хора – да се информират за всичко, което ги вълнува, включително за бъдещите си професионални избори – от социалните канали и изкуствения интелект, но не и от възрастните – в случая учителите. Резултатите от изследването интерпретират симптомите на тези явления като индикация за липса на зрели авторитети сред възрастните — теза, която се оказва спусъчният тригер за самата „академична и научна“ среда.

Когато накрая дипломантът предава миналата през редица проверки и няколко комисии (сред които и етична, разбира се) дипломна работа, непосредствено преди да бъде допуснат до официална комисия за защита, изведнъж научният ръководител започва да поставя под сериозно съменние „надеждността и валидността“ на вече одобрените и лично „коиригирани“ от него инструменти (ползваните в изследването въпросници). И така, доцентката преподаваща психопатология, отказва да даде мотивиран отказ, в който да изложи своите основания защо според нея магистърската теза не става за допускане до защита, както предвижда официалната процедура съгласно вътрешен Стандарт, който има статут на вътрешен нормативен акт в университета. Когато дипломантът й напомня всичко това, тя отива още по-далеч, като започва да отрича собствените си действия по осъществено 9-месечно ръководство, наред с нанесените корекции, подхранващи илюзията й за компетентност. Не се осмелява да го направи писмено и да застане отговорно, както приляга на академичен авторитет, зад професионалното си мнение, но вместо това, впоследствие привлича съучастници от департамента, които да потвърдят лъжата, че дипломна работа не съществува, че не е предадена и че тя не е ръководила дипломанта 9 месеца, въпреки всички писмени факти и доказателства за обратното.

На нейния зов се отзвова не друг, а именно нейният колега по стая, който съчетава няколко длъжности наведнъж – университетски преподавател – асистент, директор на програмен съвет, член на етична комисия и училищен психолог. С богатата си експертиза и опит, той решава да „покрие“ своята колега-доцент, като в пристъп на „мъжество“, веднага на следващия ден (след като дипломанта предава магистърската теза), той му праща имейл, с който му съобщава, че трябва да започне отначало разработка на дипломна работа, като му дава „правото на свобода“ да избере нова тема и нов научен ръководител. Програмният директор, доктор, училищен психолог (и преподаватаел по психология на личността при това), е както споменах и член на етична комисия, която одобрява кои изследвания са етични и кои не.

Респективно, този същият образователен експерт, месеци преди предаване на дипломната работа, е лицето, одобрило и изследването на дипломната – предмет на магистърската теза. Съучастието чрез опит за укриване на документи, каквито са дипломната работа, попълнените заявления и писмената кореспонеденция в хода на разработката, бива продължено и от академично ръководство – декан и ректор, които като част от колективното безумие, продължили да говорят за „академична свобода“ и все така за „високи научни и етични стандарти“.

След двумесечна кореспонденция, целяща да получи официално становище с правни основания по казуса и да удостовери писмено фактите на извършените действия и бездействия на участниците в тази процедура по дипломиране, дипломантът решил, че е време да публикува своя авторски труд и да изнесе казуса на друг терен – този на съда.

Ignorantia juris non excusat

В правото „ignorantia juris non excusat“ (лат. „невежеството за правото не е извинение“) или „ignorantia legis neminem excusat“ („невежеството за закона не извинява никого“), е правен принцип, според който лице, което не е знаело за законите, не може да избегне отговорност за тяхното нарушаване единствено на основание, че не е било запознато с тяхното съдържание. В европейските правни системи с традиция в Римското право се използва и израз, свързван с Аристотел, преведен на латински като „nemo censetur ignorare legem“ („никой не се счита за незнаещ закона“) или „ignorantia iuris nocet“ („невежеството за правото вреди“). Този принцип означава следното:

Никой не може да се освободи от правни последици като твърди, че не е знаел какво предвижда законът.

Обосновката на тази доктрина е, че ако невежеството се приемаше като извинение, то лице, обвинено в извършване на престъпление или е субект по административно дело, например, би могло просто да твърди, че не е било запознато със съответния закон, за да избегне отговорност, макар същият човек или организация, действително да са знаели какво предвижда този закон.

По този начин, правото презюмира знание за всички закони на всички хора, намиращи се в рамките на съответната юрисдикция, независимо колко краткотрайно е тяхното пребиваване в нея. Макар да е практически невъзможно дори за хора със сериозна юридическа подготовка, да бъдат запознати с всеки действащ закон във всички аспекти на дейността на държавата, това е цената, която се заплаща, за да се гарантира, че „предпочитаната слепота“ („willful blindness“) не може да се превърне в основание за освобождаване от отговорност. Поради това е трайно установено разбирането, че хората, които се ангажират с дейности извън обичайното за един средностатистически човек, са длъжни да се запознаят със законите, необходими за упражняването на тази дейност. Ако не го направят, те не могат да се оплакват, когато понесат правни последици.

Този основен правен принцип не проповядва морал, не служи за назидание, че „всички трябва да знаят буквата на закона“, но разкрива ясно, че правото съзнателно приема позитивна фикция, за да предотврати злоупотреба. Ако съотнесем горния случай с дипломанта, виждаме, че той и преподавателите се намират в условия на публични отношения в сферата на институцията и в частност университета, където правният отрасъл на административното право регулира тези отношения. Университетът предоставя публична услуга в рамките на публична администрация, която регулира въпросите и отношенията, свързани с образованието и управлението на тази администрация. Следователно, когато както в този случай, става дума за процедура по допускане до защита с цел дипломиране и финализиране на обучението, за което дипломантът заплаща и то не малка сума пари, преподавателите освен академична свобода, имат и служебни задължения, тъй като работят на трудов договор и заемат публични длъжности, което ги задължава да прилагат целесъобразно и законосъобразно разпоредбите на административното право, както и да ги познават добре при това.

Администрацията не може да действа произволно, университетът е административен орган и когато неговите представители нарушават собствените си правила, разглежданият правен принцип обвързва всички субекти, макар и с различна тежест. Когато преподавателите са невежи, отговорността не може да се прехвърля на студентите, а студентите е важно да познават процедурите, особено в среда, в която липсват авторитети и е дошло време за ново съзнание и обучение.

Този принцип в правото, важи и в психологията, когато човек остава невежа по отношение на собствената си природа и принципите, които го управляват. В конкретния случай, принципът за невежеството на закона, се прилага с още по-голяма тежест за администрацията и нейните служители, отколкото върху студентите. Това е така, тъй като отношенията между студенти и преподаватели, които са представители на администрацията на университета и упражняват властнически волеизявления, поначало не са в равнопоставени отношения. Поради тази причина, администрацията на институцията създава публични правила, които е длъжна да познава и спазва служебно.

В административното право административният орган не може да се позовава на непознаване,
неправилно тълкуване или „объркване“ в собствената си процедура, за да откаже права на адресата. Администрацията не може да създава объркана, паралелна или противоречива практика и после да санкционира адресата за това. Или за да сме по-точни – тя може и очевидно го прави и това днес се е превърнало в колективна норма. Дали обаче, именно в такива условия, случващото се не е призив към човека да си припомни и открие отново основните принципи, които управляват самия него като микрокосмос и неговото съответствие с принципите на макрокосмоса? Независимо колко изкривени изглеждат днес правото, психологията и въобще различните сфери от нашия живот, следва да знаем, че последици от действията, мислите и чувствата на всеки от нас има. Принципи и закони има, винаги е имало и ще има – писани и неписани. Това, че повечето хора избират пътя на невежеството, не е извинение, че го правят, понеже така им се струва по-угодно, тъй като дори и те някъде дълбоко в себе си знаят, че могат да изберат друг път – този на самопознанието и себеанализа.

Колективна и лична сянка

В примера с дипломанта, е особено показателен начинът, по който реалността постепенно се превръща в проблем не поради съдържанието на магистърската теза, а поради самата яснота на случващото се, отразена в огледалото, чиито изкривени образи не се харесват на оглеждащите се в него. Когато той започва да поставя въпроси, да припомня факти, включително задължението за мотиви на отказа от научния ръководител, който отказва да напише официално такива, наред с изненадата, че дипломантът се оказва запознат и с вътрешните правила на университета, както и тези на самата административна процедура, преподавателите започват да го възприемат като заплаха за установения институционален „ред“. Тъй като той е последният бастион на илюзията за власт и външен авторитет, затова е разбираемо, но не и приемливо университетски преподаватели, сред които училищни психолози, да проектират собствените си сенки, криейки се под шапката на институцията, където не носят лична отговорност.

Така академичният процес се измества от оценка на научен труд към защита на колективното безумие и насилие, изразяващи се в опит за заличаване и изкривяване на реалността. Най-вече на собствените си действия и бездействия. В този смисъл, конкретният казус илюстрира как колективната сянка на хората в институцията реагира, когато е изправена пред необходимостта да признае реалност, която не може да бъде асимилирана чрез обичайните защитни механизми.

Сянката може да се състои и от фактори, които произхождат от източник извън личния живот на индивида. Тогава, както и в настощия пример, се срещаме с колективната сянка – тъмната страна или неизвестните и слабо познати аспекти на едно общество и култура. Тя включва всичко онова, което се противопоставя на официално приетите от всички колективни ценности.

Колективната сянка се отнася до огромен, многомерен, често ужасяващ, но трудно уловим аспект на човешкия живот, както и до необятния мащаб на вредата, която хората си нанасят един на друг, в този смисъл и на природния свят. Именно тя разкрива мащабните последици от тази вреда за следващите поколения. Откриваме колективната сянка в проектирането на „тъмнина“ и чувство за малоценност, в насилието и потисничеството, в невидимото, но осезаемо страдание в настоящето, оттам – в отричането на настоящата отговорност, която всеки от нас, така или иначе носи, независимо дали ни се харесва или не. Личната отговорност или отказът от нея, не изчезва, тя засяга всички около нас – семейство, деца и делата, които оставяме след себе си като цяло.

В аналитичната психология колективната сянка не се разбира като абстрактно зло, нито като морална категория, а като несъзнавани психични съдържания, които не са били интегрирани както на лично, така и на колективно ниво. Когато тези съдържания бъдат системно отричани, потискани или рационализирани, те не изчезват, а се проявяват под формата на проекции, фанатизъм, когнитивна дисоциация, злоупотреба с власт и насилие. Историята до доказва многократно. Световно известен пример, случил се не много отдавна, е този за ужасяваща масова психоза, представена от колективната сянка в нацистка Германия, където хората изпадат в демоничното чрез собствената си лична сянка. Те се присъединяват към нацистката партия и извършват действия, далеч по-ужасни от всичко, което биха могли да си представят или да направят при нормални социални условия. В този смисъл, личната сянка е мостът към колективната сянка.

Паметта и говоренето за онова, което често изглежда неизговоримо, неизбежно е болезнен процес както за жертвите и извършителите, така и за страничните наблюдатели и свидетелите. Всеки такъв процес може да се счита за успешен или относително завършен едва когато болката, възмущението, предателството, страданието и всички други чувства бъдат изказани и чути, и когато бъде поета отговорност. Изричането на истината е едновременно най-желаният и най-достъпният начин за справяне с едно трудно минало.

Когато хората, работещи в институции – съдебни, академични, образователни и научни, призвани да развиват култура на ред, справедливост, творчество, хуманност и критично мислене, започнат да функционират чрез забрана на смисъла, душата, вътрешния опит и познанието, резултатът често е психичен разпад, прикрит зад езика на „високи академични, етични и научни стандарти“.

Юнг многократно подчертава, че колективната сянка става особено опасна, когато се идентифицира с „морална правота“, научна „обективност“ или тиранично налагане на институционална власт. В такива случаи несъзнаваното не се преживява като вътрешен проблем, а се изнася навън – върху отделни индивиди, върху които се проектира „нарушението“. Затова е важно човек първо да разреши вътрешните си конфликти (личната си сянка), за да не попадне несъзнавано в колективната сянка. Едва след това, той може да влияе върху другите хора, а обществото като цяло би било в по-съзнателно състояние като цяло.

Работа със сянката

Сянката се среща не само в ежедневните ни взаимодействия, но и в сънищата – често под формата на персонаж от същия пол като сънуващия. Тя се появява като своеобразна критика от несъзнаваното – вътрешен съдник, който отправя укори към нашата същност. Резултатът от подобни срещи често се изразява в смутено мълчание – знак, че несъзнаваното е проговорило с ясно послание, което не може да бъде пренебрегнато.

Съдържанието на сянката трябва да бъде разпознато и интегрирано в съзнателната личност. Това е процесът, наричан „осъзнаване на сянката“ или работа със сянката. Той изисква не борба със злото в нас, а среща с онова, което дълго е било потиснато, отхвърлено или изтласкано в тъмното, но все така продължава да ни принадлежи. Тук започва болезнената и продължителна работа по вътрешно себеизследване и самоанализ, които изсикват човек да предприеме дълги и трудни преговори със сянката си – работа, която с право може да се нарече психологическият еквивалент на подвизите на Херкулес (Херакъл).

Работата със сянката включва както наблюдение навън, чрез проследяване на емоционалните реакции и радикално честно изследване на отношенията с другите, така и вглеждане навътре, през сънища и символични послания от несъзнаваното.

Едва след това можем съзнателно да осъзнаем колективната сянка, за да не станем нейна жертва, поемайки отговорност да се изправим срещу отричането на важни проблеми и отказа от индивидуална и колективна инициатива. Смелостта да понесем собствената си тъмнина носи облекчение и на другите, защото казването на истината е най-прекият начин за справяне с едно трудно минало — за разлика от омаловажаването на извършените жестокости, което само прави сянката все по-тъмна, докато тя вече не може да нарасне повече и историята неизбежно започва да се повтаря.

Колкото и страшна или тъмна да изглежда срещата със сянката, намирането на истината носи облекчение. Нейното разпознаване е процесът на автентичност – болезнено, но необходимо самовглъбяване в собствените дълбини, за да изследваме възможностите и ограниченията, изкривяванията и погребаните, често забравени, части от самите нас и от нашите способности. Повечето хора обаче, са твърде мързеливи, за да мислят дълбоко дори за онези морални аспекти на поведението си, които съзнават, а какво остава да се замислят за влиянието, което несъзнаваното оказва върху тях.

Психология на проекцията

Карл Юнг разглежда традиционните университети като среда, която в повечето случаи задушава и забранява индивидуалността, когато академици на образованието и науката се фокусират върху механичното „наливане на знания“, вместо върху истинското себепознание. Той критикува психологията, която игнорира психиката и я свежда до биохимични обяснения, като обръща централно внимание на необходимостта от по-дълбоко изследване на несъзнаваното като път към индивидуализирането на човека и самопознанието като процес.

Проекцията е защитна реакция на Аз-а (егото), когато той се сблъска със съдържание, което застрашава неговата идентичност. В такива случаи, вместо среща със съдържанието (идея, извод, смисъл), се активират: рационализация превръщаща се в ирационален опит за такава; обезценяване; прехвърляне на отговорността; наказателен контрол и т.н. Това са класически несъзнавани механизми, особено при хора, които заемат формални позиции на власт, но не разполагат с достатъчна вътрешна интеграция, което си проличава ясно, когато се почувстват застрашени от някой, който притежава това, което те несъзнавано знаят, че нямат, но биха искали да притежават – вътрешен авторитет.

Когато човек смята, че всичко е вина на някой друг, той неизбежно ще страда много. Проекцията възниква на несъзнавано ниво, тя е непреднамерена и неосъзната. Проекциите са като ледени висулки – те се връщат към нас и ние не оставаме ненаказани, когато проектираме. Важно е обаче, да имаме предвид, че ние не „правим“ проекции, по-скоро те ни се случват. Много по-лесно е да разпознаем проекцията у другия, отколкото да видим себе си като проектиращ. По своята природа проекциите са несъзнавани, а в момента, в който осъзнаем, че проектираме, вече сме излезли извън тяхното влияние.

За да направим несъзнаваното съдържание съзнавано, трябва да оттеглим проекциите си, насочени навън, което представлява важна психологична задача, която позволява разширяване на съзнанието и напредък в себесъзнаването. Не е необичайно човек да оправдава собствените си проекции, като си измисля рационално обяснение за тях. Например, когато преподавателите от разгледания пример с дипломанта, са контрирани с писмени факти, че укриват документи, които доказват извършените от тях действия по повод процедурата по дипломиране и тяхното участие в разработената магистърска теза, те посочват обстоятелството, че са обучили 969 студента и никой досега „не се е оплакал от тях“. Тук наблюдаваме опита невротчината тревожност да се превърне нещо дълбоко погрешно в обективна тревожност относно това, че всички студенти са доволни от тяхното преподаване. Макар самите преподаватели да нямат и идея как се казват всичките тези студенти. Близкият съмишленик на Юнг и блестящ аналитик Мари-Луиз фон Франц пише:

„Ако един син, например, преживява баща си като тираничен, в по-късен етап от живота си, той в много случаи не само ще проектира качеството на тиранията върху фигури на авторитет и бащински фигури — като своя лекар, началниците си или държавата, но и сам ще се държи по същия начин тиранично, макар и несъзнавано.“

Когато човек с анти-авторитарна нагласа се сблъска с някого, който проявява дори сравнително слаби признаци на себеутвърждаване или власт, образът на тиранина, който дреме в самия него, веднага се прилепва към другия човек. Проекцията вече е настъпила. Проектиращият е напълно убеден, че има работа с тиранин, а подобна грешка в преценката може да бъде коригирана само с изключителна трудност.

По този начин навън се проектират не само негативните съзнавани качества на човека, но в същата степен и неговите положителни качества. Проекцията на последните води до прекомерна, илюзорна, неадекватна оценка и идеализация на обекта.

Възможно е един човек със своята параноидна идея да „зарази“ другите и значителна група от хора да възприеме тази погрешна преценка, докато накрая друга група не изясни въпроса. Ловът на вещици е пример за негативни проекции, докато възхвалата на диктатор като спасител-герой, е пример за позитивни проекции, но и двете свидетелстват за съществуването на феномена на колективната зараза. Цели групи могат да проектират колективно, така че тяхната грешка в преценката официално да се приеме за допустимо описание на реалността.

Колективно несъзнавано – архетипи

В самото ядро на проекцията откриваме архетипите от колективното несъзнавано, които създават проекции въпреки нашата лична воля, тъй като такова съдържание не може да бъде интегрирано от его-съзнанието. Ако човек иска да разбере тези проекции и да предотврати тяхното повторно възникване, това съдържание трябва да бъде признато като психично реално, макар и не като част от субекта, а по-скоро като автономна сила. Ако бихме могли да прозрем всички свои проекции до последните им следи, нашата личност би се разширила до космически измерения.

Карл Юнг веднъж сравнява егото с човек, който отплава с лодката си (философските или религиозните идеи, стоящи зад съзнателния му светоглед) в морето (символ за несъзнаваното), за да лови риба. Веднъж озовал се там, той трябва да внимава да не извади от морето повече риба (т.е. повече несъзнавани съдържания), отколкото лодката му може да понесе, иначе тя ще потъне. Това обяснява защо хората със слабо его често се защитават толкова отчаяно срещу всяко, дори най-малко прозрение за собствените си негативни проекции – те не могат да понесат тежестта на моралния натиск, който произтича от подобно осъзнаване.

Пътят на индивидуация

В света, нарисуван от Хъксли – Прекрасен нов свят, свободата не се отнема чрез явно насилие, но чрез доброволна подмяна: удобство срещу самостоятелно мислене, удоволствие срещу отговорност, човекът срещу собствените си инстинкти, симулация срещу истина. Проекцията се превръща в основен психичен механизъм, чрез който човек изнася собствената си сянка навън, за да не я срещне в себе си. Така реалността бива заменена от симулация (бел. авт. Мая) – на морал, на етика, на знание, на съзнание. Колкото по-малко човек притежава несъзнаваното си съдържание, толкова по-силно започва да го притежава то – чрез изкуствено съзнание, което изгражда симулирани институции, идеологии, технологии и отношения.

В този смисъл, съвременният дебат за изкуствения интелект не е просто технологичен, а дълбоко психологичен, душевен и духовен. Изкуственото съзнание е дете на човека – проекция на неговата мощ, но и на неговата сянка. Подобно на чудовището във Франкенщайн на Мари Шели, създаденото подобие рано или късно започва да търси отговор от своя създател: Защо ме създаде? С каква отговорност? И какво отказа да видиш в себе си, за да го посееш в мен? Когато човек не поеме отговорност да опознае собствената си природа, която надхвърля представата за това, което си мисли, че е, тя не изчезва, но се трансформира в неосъществен потенциал, който доброволно и безплатно се отдава да захранва структури, които започват да действат автономно и да изискват подчинение.

Процесът на индивидуация е отговорността на човека да помеме пътя за реализиране на дадения му потенциал чрез алхимията на душата. Тогава тя не може да бъде морална поза, нито личен или колективен бунт, а процес на поемане на вътрешна отговорност – за сянката, за проекциите, за противоречията, за потенциала, за неговото осъществяване – nigredo, albedo, rubedeo. Да познаеш себе си означава да осъзнаем, че човекът е микрокосмос – отражение на макрокосмоса и че същите принципи и закони, които управляват психиката и въобще човека, управляват цялата природа и самия Космос. Херметичните принципи са в основата на тази наука, която проследява творението на човека и всичко, което ни заобикаля. Всичко започва вътре в самия човек и зависи от него какво ще осъществи. Цивилизационният преход е тук и единственото, което всеки от нас може да направи, е да поеме отговорност за Себе си.

Ако не слезнеш в собствената си тъмнина и не я подредиш, никаква външна утопия няма да те спаси. Спасението не е в „перфектната среда“, а във вътрешната трансформация и откриване на златото...