„Мнозина са звани, а малцина избрани“<Матей, 22:14>
„Развитието на Индивидуалността (Личността) означава вярност и доверие в собствения закон“ – Карл Юнг
Настоящата статия представлява извадка и кратък анализ от есето на Карл Юнг „За формиране на личността“, поместено в книгата „За развитието на личността“ от изд. Леге Артис, 2013, К. Г. Юнг § Послеодватели.
Под „личност“ в смисъла, който влага Юнг, следва да се разбира „Индивидуалност“ (Висш Аз), така както с кристална яснота, Омраам Айванов представя структурата на човека в неговата цялост. Четейки следващите редове, моля да имате предвид това важно и съществено уточнение. Повече за това каква е разликата между двете и защо е важно тяхното разграничаване, може да видите тук в първия епизод от моя youtube канал – Познай Себе си – Мост между Древната мъдрост и съвременната аналитична психология.
„Думите „Мнозина са звани, а малцина избрани“ <Матей 22.14> тук са по-уместни от всякога, защото развитието на личността, от нейните кълнове до пълно съзнание, е дар и същевременно проклятие – неговото първо следствие е осъзнатото и неизбежно обособяване на индивида от неразграничеността и неосъзнатостта на стадото. Това означава само едно – самота. Няма по-утешителна дума за случая. От тази самота няма да ни освободи нито успешната адаптация, нито безпрепятственото нагаждане към обкръжението, никакво семейство, никакво общество и никакви постове (бел.авт. да се прави ясно разграничение между „изолацията“ като феномен на съвременния човек, която е израз на психичната му, душевна и духовна стагнация). Развитието на личността е щастие, което се заплаща скъпо. Онези, които най-много говорят за него, най-малко мислят за последствията, които са достатъчни, за да разтърсят из основи и които плашат по-слабите духове.“
Вярност към собствения закон
„Зад развитието на личността, обаче, се крие нещо повече от страха от анормални отклонения или самота. Тя е също вярност към собствения закон. Това означава доверие, доверчива лоялност. Верността към собствения закон е доверие в този закон, упорстваща лоялност и доверчива надежда – нагласа, каквато религиозният човек е естествено да има към Бога. Тук става ясно каква чудовищна по своите последици дилема, лежи в основата на нашия проблем: личността (бел. авт. Индивидуалността) не може да се развие без човек осъзнато и чрез осъзнато морално решение, да избере своя път. Процесът на личностно развитие черпи енергия не само от каузалния мотив – от необходимостта, но и от осъзнатото морално решение. Ако първата, т.е. необходимостта, отсъства, тогава така нареченото развитие е просто акробатика на волята; ако пък липсва осъзнатото решение, развитието се превръща в тъп, несъзнаван автоматизъм. От морална гледна точка обаче, човек може да избере свой път само ако го смята за най-добрия. Ако за по-добър се счита нечий друг път, вместо своята личност, човек живее и развива чуждата. Другите пътища са моралните, социални, политически, философски и религиозни норми. Фактът, че тези норми винаги процъфтяват под една или друга форма, доказва, че преовладаващото мнозинство от хората, не избира своя път, а общоприетите пътища и вследствие на това, развива не себе си, а един метод, т.е. нещо колективно за сметка на собствената си цялост.“
Колективният „социален живот“ и нормите
„Както на примитивните нива социалният живот на хората е изключително групов, с висока степен на неосъзнатост на индивида, така по-късното историческо развитие е и ще остане по същество колективно дело. Затова вярвам в нормите като колективна необходимост. Те са спасително средство, но не и идеал, както в нравствено, така и в религиозно отношение, защото починението пред тях означава винаги отказ от цялост и бягство от пределните основания на собствената личност.“ Тук Юнг продължава мисълта си с това колко непопулярно е личностното развитие тогава (1932-1934), за разлика от днес, когато то се е превърнало в поредната търговска разменна монета. Уви – продължението на мисълта му, обаче и днес продължава да е все така проницателно точно относно факта, че всъщност личностното усъвършенстване, е „рисковано начинание, неприветлива отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшчелници.“ „Нищо чудно, че само малцина дръзват да се впуснат в това приключение. Ако всички те бяха глупци, ще рече – „частни случаи“ в сферата на духовното, можехме да не им обръщаме внимание. За нещастие, обаче, личностите по правило са легендарните герои на човечеството – будещите възхищение, обичаните, боготворените, истинските Божии синове, чиито имена „еоните няма да заличат“. Те са истинските цветове и плодове, плодовитите семена на дървото на човешкия род.„
Обвинението в „индивидуализъм„
„Примерът на историческите личности обяснява достатъчно защо развитието на личността е идеал, а обвинението в индивидуализъм безпочвено. Величието на историческата личност никога не се изразява в нейното подчинение на общоприетите норми, а точно обратното – в спасителното освобождение от тях. Тези личности се издигат като планински върхове над вкопчената в колективни страхове, убеждения, закони и методи маса и избират свой път. А обикновеният човек винаги се е удивлявал, че някой може да предпочете стръмната и тясна пътечка, водеща в неизвестното, пред широкия отъпкан път с познати цели. Затова винаги се е смятало, че подобен човек, ако не е луд, то поне е обсебен от някой бог или демон; защото чудото някой да може да прави нещата по-различно от начина по който са ги правили хората от край време, може да се обясни само с демонична сила или Божествен дух. Кой друг, освен някой бог, може да наделее на цялото човечество и вековната привичка?“
Изборът на собствен път и Призванието
„Какво в крайна сметка кара някой да избере свой път и с това да се изтръгне като от мъгла от несъзнаваната идентичност с масата? Не може да е необходимостта, защото тя е еднаква за всички, но повечето търсят изход в конвенционалното. Не може да е и моралното решение, защото по правило, хората избират нормата. Какво тогава е това, което толкова неумолимо ни тласка към необичайното? Свикнали сме да го наричаме призвание – ирационален фактор, който съдбовно ни тласка към еманципиране от стадото и неговите отъпкани пътища. Истинската личност винаги има призвание и вярва в него със същата непоколебимост, каквато има и към Бог, въпреки че то, както би казал обикнвеният човек, е субективно чувство. Това призвание, обаче, действа като Божествен закон, от който няма изплъзване. Фактът, че много от хората тръгнали по свой път, намират смъртта си в това начинание, не значи нищо за човека с призвание. Той трябва да се подчинява на собствения си закон, като на демон, който му нашепва нови странни пътища. Човекът с призвание слуша зова на вътрешния глас. Той е призован. Затова и се вярва, че има личен демон, чиито съвети трябва да изпълнява. Най-прочутият пример е Фауст, а най-известният исторически случай – демонът на Сократ. Първобитните лечители имат своите духове-змии, подобно на Асклепий, покровителят на лекарите, изобразяван в епидавърското светилище като змия. Освен това, Телесфорос, в качеството на негов личен демон, изглежда му диктувал, т.е. внушавал рецептите.“
Кой може да чуе Призванието?
„Да имаш призвание в първоначалния смисъл на думата, ще рече да доловиш зова на някакъв глас. Най-красивите примери за това откриваме в откровенията на старозоветните пророци. А че не става дума просто за архаичен *facon de parler, доказват признанията на исторически личности като Гьоте и Наполеон – за да дадем два близки до нас примера – които не са криели чувството си за призваност. Призванието или чувството, че си призван, не са прерогатив само на великите личности, а са присъщи и на обикновенните, и дори незначителни личности, но под все по-завоалирана и несъзнавана форма. Все едно гласът на вътрешния демон е все по-далечен и говори все по-рядко и неясно. Колкото по-незначителна е личността, толкова по-неопределена и по-неосъзната става, докато напълно не се изгуби в социума. Цената за това е загубата на собствената цялост и пълното разтваряне в групата. Вътрешният глас бива заменен от гласа на групата и нейните норми, а призванието – от колективните потребности.
Нерядко обаче, се случва, дори в това състояние на неосъзнатост, да бъдеш заговорен от вътрешния глас, с което веднага се отделяш от останалите и се изправяш пред проблем, за който те дори и не подозират. Обикновенно е невъзможно да обясниш на околните какво се е случило, защото пътят на разбирането е препречен от предразсъдъци: „всички са еднакви“, „такива неща не съществуват“, или ако все пак ги има, са „патологични“, а освен това и изключително нецелесообразни; „да се мисли, че нещо такова би могло да има някакво значение, е чудовищно високомерие“, „всичко е просто психология“. Последното възражение е особено популярно в наши дни. В основата му лежи странното подценяване на психичното, което се смята за нещо субективно и произволно, а оттам и напълно незначително; и това – при цялото въодушевление от психологията!“
Психиката е могъща стихия – съвременната психична епидемия
„Несъзнаваното не е „нищо повече от плод на въображението“, „нещо измислено“ и т.н. Сякаш някакви магьосници ту омагьосват, ту разомагьосват душата и я оформят според настроението си. Неприятното се отрича, а нежеланото се сублимира; плашещото се обяснява, опровергават се заблудите и в крайна сметка, човек решава, че всичко е вече по местата си. При това забравя най-важното – съзнанието с неговите фокуси е само незначителна част от психичното, преобладаващата част от което е несъзнавана даденост – недостижима и непоклатима като гранит, готова всеки момент да се стовари върху ни по силата на неведоми закони.
Гигантските катастрофи, които заплашват нас, не са стихийни събития от физическо или биологично естество, а психични събития. Грозящите ни войни и революции не са нищо друго, освен психични епидемии. Във всеки един момент, милиони хора може да бъдат обзети от лудост, която да доведе до нова световна война или опустошителна революция. Вместо от диви животни, срутващи се скали или прииждащи води, днес човекът е заплашен от стихийните сили на собствената си психика. Психиката е могъща стихия, многократно превъзхождаща всички земни сили. „Просвещението“, което развенча Божествения статут на природата и на човешките институции, остави непокътнат бога на ужаса, сплотен в сърцето. Страхът от Бога никъде не е толкова уместен, колкото пред стихията на психичното.“
Душевното освобождение като Фар на надеждата
„Всичко това все пак са само абстракции. Всеки знае, че хитрецът-интелект може да се изкаже за едно и също нещо и така, и иначе. Съвсем друго е, когато това обективно, твърдо като гранит и тежко като олово психично, застане пред индивида като негов вътрешен опит и с ясен глас се обърне към него: „Така трябва и така ще бъде.“ Тогава той се чувства призван, също както социалните групи във време на война, революция или друго безумие. Неслучайно тъкмо нашето време надига глас към спасителната личност, т.е. към онзи, който се изплъзва от неизбежната власт на колектива. С това той се освобождава поне душевно и служи на другите като фар на надеждата, известяваш, че поне един е успял да избегне съдбовната идентичност с груповата душа. Поради своята неосъзнатост, групата е неспособна на свободно решение, затова психичното се проявява в нея под формата на неумолим природен закон. Възниква един каузално обусловен процес, който завършва само с катастрофа. Усетил опасностите, които крие психичното, народът копнее за герой, победител на дракони – оттук и воплите по адрес на личността.
Творческият живот винаги отива отвъд нормите
Тя е преди всичко част от народа и е подвластна като всички други на силите, движещи цялото. Единственото, което отличава такъв човек от останалите, е неговото призвание. Той е призован от онова властно, угнетяващо психично, което е негова и на народа съдба. Ако послуша този глас, той вече е различен и изолиран, защото е решил да следва закона на собствените си дълбини. „Своя собствен закон“, ще кажат всички. Самия той знае най-добре, трябва да знае най-добре, че – този закон, призванието му, е „негово“ толкова малко, колкото лъвът, който го поваля, макар тъкмо това да е лъвът, който му отнема живота, а не някой друг. Единствено в този смисъл може да се говори за „негово“ призвание, за „негов“ закон.
Още с решението да предпочите своя собствен път пред всички останали, той до голяма степен, вече е изпълнил призванието си на спасител. Той е загърбил всички останали пътища, поставил е собствения закон над общоприетите норми и така е отстранил всичко, което не само него предвазва от голямата опасност, но и води към нея. Нормите сами по себе си са бездушни механизми, които могат да обхванат единствено житейската рутина. Творческият живот обаче, винаги отива отвъд нормите. Оттук следва, че когато житейската рутина властва под формата на наследени норми, е необходим разрушителен изблик на творчески сили.
Този изблик е катастрофален единствено за масите, но не и за индивида,
който осъзнато се подчинява на по-висшите сили и поставя уменията си в тяхна служба. Механизмът на нормата държи хората в състояние на неосъзнатост, защото тогава те, подобно на диви животни, следват обичайния ход на нещата, без да изпитват необходимост от осъзнато решение. Това преднамерено въздействие и на най-добрите норми, е неизбежно, което не го прави по-малко опасно. Защото при появата на нови, непредвидими чрез старите норми обстоятелства, както животното, така и несъзнателно робуващият на рутината човек, бива обзет от паника – с всички произтичащи от това последици. Личността (бел. авт. Индивидуалността) обаче, не се поддава на присъщата за възрастния паника, защото ужасът е вече зад гърба й. Тя е дорасла за промените, които носи времето и неволно се е превърнала във водач.
Със сигурност всички хора си приличат, иначе не биха се поддавали на едно и също безумие и със сигурност психичната основа, върху която почива индивидуалното съзнание, е универсална и еднородна. В противен случай, хората не биха се разбирали помежду си. Така че също и в този смисъл, личността и своеобразното й душевно устройство, не е нещо уникално и единствено по рода си. Единствена е само нейната ИНДИВИДУАЛНОСТ, която важи за всяка индивидуалност. Да стане личност не е прерогатив единствено на гениалния човек. Човек може да бъде гениален и без да е личност. А доколкото всеки индивид има вроден свой собствен житейски закон, всеки притежава теоретичната възможност да следва единствено него и с това да се превърне в личност, т.е. да достигне цялостност. Но тъй като животът съществува единствено под формата на живи единства, ще рече индивиди, жизненият закон, в крайна сметка се стреми към един индивидуално живян живот.
Само онзи, който осъзнато може да каже „да“ на силата на вътрешното си призвание, се превръща в личност,
който обаче й се подчинява, бива увлечен от слепия ход на събитията и унищожен. Величието и изкупителният подвиг на всяка истинска личност, се състои в това, че сама се принася в жертва на своето призвание (бел. авт. а не на други хора!) със съзнанието, че изважда на бял свят в своята индивидуална действителност онова, което несъзнавано от групата, би я довело само до гибел.
Идеалът на личността (Индивидуалността) е неотменима потребност на човешката душа,
и бива защитаван толкова по-фанатично, колкото по-неподходящо въплъщение е получил. Дори култът към Цезар е бил криворазбран култ към личността, а модерното протестантство, чиято критична теология все повече разклаща вярата в Божествеността на Христос, намира последно убежище в личността на Иисус. Дори самото понятие за „личност“ е толкова смътно и зле дефинирано в ежедневната употреба, че трудно ще се намерят двама души, които да го разбират по един и същи начин.“
КОМЕНТАР: Ето защо тук е мястото отново да препратя към видеото за същността на човека, състояща се от личност и Индивидуалност, които отговарят на нашия низш аз и Всиш Аз, които са поднесени с кристална яснота от Омраам Айванов. Единственото правдоподобно и просто, т.е. ясно обяснение, което съм срещала дотук за човешкото устройство и природа. В този смисъл, думата „личност“, според мен, вече е лишена от своето значение и смисъл, а днес употребата й става все по-куха.
„Така както значимата личност оказва освобождаващо, спасително, преобразуващо и лечебно въздействие върху обществото – раждането на личността действа лечебно на индивида. Все едно някой, изгубен в заблатени ръкави на приток, отново открива своето корито или камък, който е лежал върху никнещо семе, бива отместен и стръкът може да започне естествения си растеж. Вътрешният глас е гласът на един по-пълноценен живот, на едно по-широко и всеобхватно съзнание, тъй като формирането на личността, е равнозначно на потенциране на съзнанието. В митологичен смисъл, раждането на героя съвпада със символичното прераждане на Слънцето. По същата причина, повечето герои притежават свързани със Слънцето атрибути, а мигът на раждане на личността им, се нарича Просветление.
Неоткритият път в нас е жива психична реалност, която класическата китайска философия нарича ДАО
и сравнява с воден поток, неумолимо пробиващ си път към своите цели. Да бъдеш в ДАО, означава постигнато съвършенство, цялост, изпълнено призвание, начало, цел и пълно осъществяване на присъщия на нещата битиен смисъл.
Човекът, постигнал единство между своята личност и своята Индивидуалност е ДАО.„
* Facon de parler (от фр. – „начин на изразяване“ или „фигура на речта“) се използва, за да посочи, че дадено понятие, термин или израз не бива да се приема буквално, а по-скоро като метафора или символично обозначение. Юнг често използва този израз, за да обясни, че някои термини – особено такива, свързани с архетипите, колективното несъзнавано и психичните процеси – не трябва да се разбират като обективни научни факти, а като приблизителни обозначения на сложни психични феномени.
Например, когато говори за Анима и Анимус, той може да добави „това е само facon de parler“, за да подчертае, че тези концепции не са реални субстанции или автономни същности, а символични начини за описване на определени аспекти на психиката.
С други думи, Юнг използва този израз като предпазна мярка срещу прекомерно буквални или догматични интерпретации на неговите теории.
ЛИНК КЪМ ЧАСТ 1 – „Епохата на детето“ – отказът от Самопознание, който води до криза на зрелостта
Източници:
К.Г. Юнг, За развитието на личността, превод от немски: Стефан Шаранков и Ангел Христов, издателство Леге Артис, 2013.
Омраам Микаел Айванов, Основният ключ за разрешаване на всички въпроси в живота, изд. Благоговение, България и изд. Просвета, Франция, 2019
Анализ и коментар: Цветина Петкова